Този, който омагьоса Русия

За загадъчната съдба на Василий Шукшин разговарят неговият биограф Алексей Варламов и критикът Павел Басински.

П.Б.: Издателство „Млада гвардия“ подготвя за печат написаната от теб биография на великия руски писател, режисьор и актьор Василий Макарович Шукшин, която ще излезе като част от поредицата „Животът на забележителните хора“. Шукшин на влиза в литературата по малко необичаен за времето си начин. Сборникът му с разкази „Селски жители“ излиза, когато актьорската му кариера е във възход и предложенията за участие го засипват отвсякъде. Освен това няма голям писателски стаж. Посвещава на литературата само десет години от живота си – от 1963 г. след дебюта си в „Новий мир“ до 1974-та, когато умира по време на снимки на филма „Те се сражаваха за Родината“. При това не спира да снима филми, да пише сценарии, женен е четири пъти... И не само че се реализира като писател, ами книгата му „Характери“, доколкото си спомням, беше наистина култова за интелектуалците...

А.В.: Не ми се искаше да започваме с литература. Бих поговорил за живота и съдбата на Шукшин. Това, което казваш, е вярно, но то е само повърхността и създава усещането за невероятна лекота. Все едно дошло някакво момче от Сибир, роден талант, стиснало зъби и надминало всички: станало и актьор, и режисьор, а на това отгоре и писател! Тайната на Шукшин не е в това, че се захваща с литература, след като става известен в киното и също жъне успех. Тайната е в това, че нито един руски писател от неговото поколение не изминава толкова труден житейски път и не постига такъв възход. У него всичко е загадъчно и неразбираемо, още като дете и юноша винаги и във всичко среща съпротива. 

През 1929 г. в голямото алтайско село Сростки се ражда момче, което на три годинки и половина загубва баща си, обявен за враг на народа и разстрелян, и расте странейки от всички. Този момент е преломен в неговата биография. Повечето хора не само че не проявяват състрадание към семейството на Шукшин, дори се отнасят враждебно към тях. Това е причината за конфликтния характер на Василий Макарович. Той не пише нищо за препирните със селяните, в известен смисъл им е простил, забравил ги е, но в дъното на душата си, в самата си шукшинска същност, нищо не е забравено.
П.Б.: 
Какво е мислил за баща си?

А.В.: Почти нищо не се знае за това, но със сигурност е размишлявал, и то много. Малко след това майка му се омъжва отново. Шукшин не се разбира с пастрока си и това добавя нов щрих в съдбата му. По всяка вероятност майка му се опитала да отпъди мисълта за баща му, като му дава друга фамилия. Обаче той упорито помни съдбата на баща си. Всъщност няколко пъти трябвало да се отрече от баща си. При попълване на документите за приемане в комунистическата партия през 1954 г. той съчинява, направо си измисля автобиография, като премълчава причината са смъртта му. А през 1956 г. получава съобщение, че баща му е реабилитиран – можеш да си представиш колко е бил потресен!

Знаеш ли коя роля е била мечтата на живота му, но която не изиграва, и много мразел актьорите, които я получавали? Хамлет! Василий Шукшин е руският Хамлет. „Когато убиваха бащите ни, ние мълчахме, а той...“ Това са думи на Шукшин за Хамлет, записани от театроведа Нина Лордкипанидзе, които разкриват за него повече от всички изследвания. Мотивът за Хамлет бележи целия живот на Шукшин, който „отмъщава“ по хамлетовски – чрез творчеството си. Макар че му забраняват да заснеме най-важната си творба – филм за Степан Разин, който искал да посвети на баща си.

П.Б.: Да, никога не знаеш какво си мисли човек... А как изобщо се е озовал в Москва и е попаднал в света на киното, а после и на литературата? Имал ли е такива увлечения? Или просто случайно стечение на обстоятелствата?

А.В.: Още като момче е мечтаел да дойде в Москва. Напуска дома през 1947 г., когато получава паспорт благодарение на първия секретар на районния комитет на партията в село Сростки, който познавал майка му. Впрочем това е един невероятен обрат в неговата биография. Съветската власт наранява Шукшин, като го лишава от баща и пак тя, в лицето на човечните си представители, му помага. Подобни истории неведнъж ще се повтарят през живота му. Но тогава той не стига до Москва, а работи в Калуга, Владимир, в Подмосковието в крайно тежки, опасни условия... Героят от филма „Калина алена“ Егор Прокудин е плод на този опит. После служи във флота, връща се в Сростки, явява се на изпити като частен ученик и получава диплома за средно образование... А през цялото време в ума му е Москва. Защото на неговите 25 години му било пределно ясно, че ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да учиш. Много искал да успее! „Моето спасение е в славата“ – написал Шукшин на сестра си, а на приятеля си, актьора Георгий Бурков казвал: „Винаги съм знаел, че ще стана известен“.

Животът на Шукшин е пример за много добре обмислена стратегия на поведение. Той е абсолютно съветски феномен – младеж с неговата биография никога не би пробил в Холивуд. Освен това бил образован и умен човек, достатъчно е да почетеш писмата му от онова време, както и писмените му работи при кандидатстването в института. Така пишат кандидатите на науките. По-късно той нарочно ще унищожи тази своя книжовност. Сам ще се „осакати“.

Най-близкият му приятел и съмишленик сред писателите е неговият съименник Василий Белов. Свързват ги много общи неща – и двамата са от село, загубили са бащите си, и двамата жадуват да учат и като малки крадели книги: Шукшин – от училище, а Белов – от изоставените къщи. И двамата страдат за унизеното руско село и държат тази болка в сърцата си. Запознават се в началото на 60-те в общежитието на Института по литература и остават приятели до края на живота на Шукшин. Впоследствие Белов пише чудесни спомени за Шукшин, озаглавени „Тежестта на кръста“. Има един спомен как през 1967 г. заминават за селото на Белов Тимониха, вървят през една гора и Шукшин признава на Белов, че иска да направи филм за въстанието на затворниците на Чукотка. Представяш ли си?! А през това време Солженицин пише „ГУЛАГ“. Ето това е история на литературата.

П.Б.: Как мислиш, защо точно Шукшин е реалното въплъщение на руския характер? Не на обикновения руски мъж или интелигент, а именно на руския характер във всеобхватния смисъл на тази дума?

А.В.: Шукшин омагьосва, очарова Русия. Той уцели най-точното, уязвимо място, засегна пазената досега зона. И разбира се, най-напред чрез киното, а не чрез литературата. Отговорът е в неговата пълноценна личност, в съвършенството на природния му талант, умножени на лудата му работоспособност. В това той нямаше равен. Впрочем по повод заклинанията на Шукшин и неговата магия... Както знаеш, аз наскоро научих това, Елем Климов предлагал на Шукшин ролята на Григорий Распутин? Блестяща роля, а представяш ли си Шукшин на негово място? Би бил невероятен филм!

Шукшин виждаше ирационалния край на руския характер. И колкото този край приближаваше, толкова повече, според Шукшин, преобладаваше руското. Оттук са всичките му странни образи, колкото мили, толкова и страшни като Спирка Расторгуев от „Сураз“. Или трагикомични като Бронислав Пупков от „Мил пардон, мадам!“. Това е руският максимализъм, отхвърлянето на златната среда, на лесния път в живота, по което днешните, в много аспекти денационализирани съвременници толкова си падат. Затова Шукшин ги привлича като противоотрова срещу обезличаването. Искаме да живеем като на шега, несериозно, а той напълно сериозно показваше живота и смъртта. Дори по-често смъртта – „Как жена изпраща мъжа си за Париж“. Или ако ще е живот, да е живот! Спомни си „Альоша Безконвойни“. Човекът с неговото щастие и права! Това е Шукшин – този широк поглед върху живота. Разбираш ли, като четох Шукшин, изведнъж разбрах, че няма и не може да се обобщи руският характер, защото трудно ще откриеш дори малки допирни точки. 

П.Б.: Така или иначе, според теб излиза, че за Шукшин руският човек е най-интересният човек на света.

А.В.: А ти забеляза ли, че при него изобщо няма други хора? Всичките му злодеи, праведници, труженици, убийци, прокурори са все руски хора. Той сякаш не се нуждае от някакви си странници и чужденци, които да обвини за всичко, което ни се случва. Случващото се в Русия и с Русия си е руски проблем и толкоз.

П.Б.: Защо така се е интересувал от образа на Степан Разин? Нима не е разбирал, че той е страшен злодей и убиец, въпреки всевъзможните обяснения на причините за неговия бунт, било то от социална или национална гледна точка?

А.В.: Да, Степан Разин трябваше да въплъти в себе си националния характер. Шукшин искаше да направи филм – може би най-добрият и последният в живота му, след което да се посвети изцяло на литературата. Но властите не му позволиха да го заснеме. “Искаш да покажеш какво представлява руският бунт? Не разрешаваме, не си и мечтай дори!“ Ако Шукшин беше направил своя филм за Разин, то на неговия фон „Андрей Рубльов“ на Андрей Тарковски щеше да изглежда като розова приказка... С Шукшин шега не бива. Шукшин не можеш го опитоми, на почетна дъска не ще го окачиш. Шукшин е взрив, пролом, усещане за гибел и упоение от битката, жажда за борба.

"Российская газета". Всички права запазени.