Човекът, когото Сталин мразеше

Изключителният руски биолог Николай Иванович Вавилов. Източник: РИА "Новости"

В книгата на Питър Прингъл за Николай Вавилов, превърнала се в бестселър в САЩ, се обръща особено внимание на трагичната съдба на учения, заради омразата на Сталин към генетиците като цяло. Но пък, от друга страна, в такъв тежък период за СССР, по време на глад и разруха, Вавилов обикаля половината свят, за да събира знаменитата си колекция от растения, което изисквало много средства. Заемал е най-високите постове: президент на Всесъюзната академия за селскостопански науки „Ленин“, директор на Института по генетика и Института по растениевъдство и т. н. По негова инициатива са създадени няколко института, опитни станции за селекция. Къде е тази омраза тогава?

Никой не знае какво си е мислил Сталин. Но очевидно Вавилов постепенно е ставал неудобен. Тогава на почит издигали лидерите, хората от народа: Стаханов, Чкалов, Папанин, а бащата на Вавилов бил богат, самият той получил образование в царска Русия. И на хоризонта се появил човекът от село - Лисенко. Станал фаворит на вожда и бил провъзгласен за „народен академик“, а Вавилов изпаднал в немилост.

Но за това имало и друга причина, много по-значима, мисля. Проблемът на Вавилов бил в това, че се опитал да свърже генетиката с практическото селско стопанство. Ако се занимаваше като повечето генетици с плодовите мушици, то по всяка вероятност щяха да го обвинят, че витае в облаците и не изпълнява конкретните задачи.

Тоест Вавилов е седял на два стола: Институтът по генетика с фундаменталните му изследвания и Институтът по растениевъдство, от който властта изисквала решения на конкретни задачи. Може би е трябвало да избере първия? Не е изключено да бе останал жив...

Но кой да знае? Все пак е бил бележит учен, който виждал големи перспективи пред генетиката в селското стопанство. Затова събирал уникалната си колекция, на базата на която да разработи нови сортове в СССР за увеличаване на добива, устойчиви на засуха, плевели, вредни насекоми и т.н.

И в това е проблемът, че генетиката е фундаментална наука, която не дава резултати още на следващия ден. А Лисенко обещал в най-кратки срокове да увеличи добивите пет пъти, за две години да създаде нови сортове растения. Той разбирал много добре какво иска властта. При това постоянно изтъквал как му се пречи в реализацията на епохалните идеи, как всякакви академици му създават спънки. И получава подкрепата на властта.

Парадоксът обаче е в това, че именно Вавилов предложил Лисенко да бъде удостоен със Сталинска премия, през 1934 г. го препоръчва за член-кореспондент на Академията на науките на СССР, а през 1935 г. на заседание на Всесъюзната академия за селскостопански науки казва: „Лисенко е внимателен изследовател, много талантлив, експериментите му са безупречни“. Как да разбираме това?

Днес, след толкова години, това изглежда странно. Работата е там, че било много трудно докараните от пътуванията на Вавилов колекции с растения да се използват за селектиране и пригодят за нашите условия. 

За Николай Иванович това било възможност за провеждане на яровизация, с която се занимавал Лисенко. Може да се каже, че Вавилов бил увлечен от тази работа. Но след като експериментите на руските учени не потвърждават ефективността на този метод като агротехнически прийом, той спира да подкрепя Лисенко. 

Защо точно генетиката попада в мелачката на репресиите? Други науки като химия, математика, физика остават незасегнати или се отърват леко.

В мелачката на репресиите попадат преди всичко хуманитарните науки. Което е разбираемо – имало е идеология. Междувременно много биолози започват да се увличат от генетиката на човека и в частност евгениката, която обещавала да подобри човешката раса. А това вече се пресича с идеологията. Тези известни на властта изследвания били силно разкритикувани. Самият Вавилов не бил замесен, но цялата генетика била подложена на съмнение. А той бил на нейна страна. 

Може пък всичко да е много по-просто? Партията била всичко за хората. Без да е завършила академия. Както казва Сталин на едно съвещание по проблемите на засушливите райони: „Вие, професорите, мислите така, но ние, болшевиките, мислим иначе“. А както се знае, правите са те. За тях по-простото било разбираемо - това, което казвали разни техни Лепешински и Лисенко. Докато академиците, според тях, отклонявали страната от конкретните задачи.

На последната среща между Сталин и Вавилов през 1939 г. вождът попитал: „Е, гражданино Вавилов, ще продължавате ли да се занимавате с цветенца, листенца, маргаритки и други ботанически финтифлюшки? А кой ще повишава добива на селскостопанските култури?“ Всъщност тази среща решава съдбата на учения. Малко след това е арестуван.

Когато науката се управлява не от самите учени, а от хората по върха, става страшно. Те „кълват“ на прости решения, без да разбират защо фундаменталните изследвания не влизат в употреба от утре. Струва им се, че академиците нарочно усложняват всичко. Точно на това залагал Лисенко, като твърдял, че в науката повечето академици са като кулаците в селата.

Каква е ролята на Вавилов за световната наука?

Николай Вавилов формулира закона за хомоложните редове в наследствената изменчивост. Другата му значителна работа е посветена на центровете за произход на културните растения и свързаната с това идея за географията на гените. Именно Вавилов въвежда за първи път термина география на гените. Впоследствие това направление става едно от основополагащите в генетиката. Трудовете му неведнъж са преиздавани във водещите страни в света. Известният английски биохимик-растениевъд Денис Мърфи пише: „Ако има учен, който да заслужава посмъртно Нобелева премия, то това Вавилов“.

Едно време хитлеристка Германия унищожи физиката си. До ден днешен тази наука в Германия не може да си възвърне предишното ниво. Какви са последиците от унищожаването на съветската генетика?

Арестите на учените спират, а в науката се влагат наистина големи средства. И големите успехи не закъсняват, най-вече в космонавтиката и атомната енергетика. Но генетиката остава встрани от тази вълна, тъй като до 1965 г. трае „лисенковщината“, понеже Хрушчев лично подкрепя този човек. Тоест властта продължавала да решава научните проблеми.
Да, генетиката излиза от нелегалност, появяват се първите лаборатории, но липсват учебници и кадри. Затова в тази наука попадали хора без системно образование. И в резултат на това учените нямали за цел да направят нещо оригинално, а предимно повтаряли чуждата работа. Напълно естествено. Били в „първи“ клас и трябвало много да учат. Който се опитвал да мисли самостоятелно, давал постижения. Например за експериментите на Дмитрий Константинович Беляев от Новосибирск върху създаването на „питомни“ лисици ще излязат хиляди страници в интернет. Също така можем да споменем академик Сергей Шестаков от Московския държавен университет. В действителност той въвежда нов обект в генетиката: синьо-зелените водорасли. Днес те намират приложение в стотици лаборатории по света. И с това оригиналните ни генетични постижения на световно ниво се изчерпват. За мястото на съветската генетика в световната наука в навечерието на репресиите говори фактът, че през 1937 г. в Москва е трябвало да се проведе Световен конгрес по генетика. Ако това не е признание за достиженията й? Но властта направила така, че да осуети форума. А що се отнася до съветските работи на „нобелевско“ ниво, повечето учени смятат, че това са преди всичко изследванията на Йосиф Абрамович Рапопорт и Георгий Дмитриевич Карпеченко. Като работите на втория дълги години присъстват в западните учебници по генетика.

1935 г. Кремъл. Изказва се Трофим Лисенко, Сталин слуша. Снимка от открити източници

"Российская газета". Всички права запазени.