"Броят на учениците намаляваше, както и броят на учителите"

Възстановка на операцията за пробиване на Ленинградската блокада по случай 70 годишнината от обсата на града

… Топъл и ясен ден в началото на септември. Диванът под мен, не силно, но явно се тресе, клатят се стените на стаята, звъни паднала бутилка. Тогава се чува оглушителният звук на силна експлозия наблизо, която ни изкарва пред къщата. Мама държи сестра ми Нина и мен за ръка. Няколко секунди седим вцепенени.

По средата на сградата на училището се вижда сив димен облак, а от него излизат и бягат хора в бели и сиви болнични халати, някои накуцват, други ги водят под ръка. Мама ни завлича в пералнята, а там е пълно с деца и жени, мълчаливи и уплашени. До училището не допускат, отцепено е. Обхванала го е сива пелена. Вижда се разцепване от покрива до основните. От този ден, 8 септември 1941 година, започна отброяването на блокадните денонощия.

… С продуктите става все по-зле. В края на септември дажбата за четирима беше 1050 грама хляб (в началото нормата беше 1700 грама), през октомври – 800 грама, през ноември – 500 грама. В края на декември дажбата стана по 200 грама на човек. От втората десетдневка на февруари 1942 година до разкъсването на блокадата дажбата на служещите – 400 грама, на децата – 300 грама. Хлябът сивееше и бледнееше, намаляха дажбите и на другите продукти. Получаваха се нередовно, а имаше и моменти, когато доставките им напълно спираха. За хляб и каквито и да е продукти – дълги опашки.

Училищните занятия се провеждаха в опустелите помещения на някое учреждение. Класовете нямаха постоянен състав – учеха тези, които идваха. Броят на учениците намаляваше, както и този на преподавателите.

Мама работеше в ленинградския „Водоканал“. Татко на военноморския полигон. От началото на войната работещите бяха приведени в казармен режим. Татко се появяваше много рядко.

С настъпването на студовете тръбите на водопровода в пералното помещение, откъдето взимахме вода, замръзнаха. Сега носехме вода от улична помпа, която се намираше на половин километър от вкъщи. Но сега, заради силния студ, и тази помпа замръзна. След като не намерихме, откъде да се снабдяваме с водопроводна вода, открихме вкуса на разтопения сняг. Керосинът отдавна свърши, електричество нямаше, осветлението – газениче. Горяхме каквото намерим в лявото крило на разрушената сграда на училището…

Татко умря на 6 януари 1941 година. Три дни преди това мама го докара полузамръзнал на шейна. Той почти не можеше да говори.

Пролетта, когато започваше яденето на всичко зелено, което се показва от земята, понякога приготвяхме котлети от мокрици (вид ракообразни, които живеят под камъните), които бяха безвкусни, но ставаха за ядене. Много рядко - супа от коприва. Копривата се береше веднага, щом се появеше, поради което рядко успявахме да берем от нея.

В края на април брат ми неочаквано съобщи, че е постъпил в занаятчийското училище. Скоро стана ясно, че училището се евакуира. Брат ми замина в началото на май. Получихме едно писмо, в което Шурик ни съобщаваше, че всичко е наред, храна има достатъчно. А после – дълго мълчание. През май 1943 година, в отговор на наше запитване, получихме писмо, с което ни известяваха, че Александър е починал от дизентерия, вероятно в Казан, където е и погребан.

В центъра нямаше какво да се гори, но дърветата не режеха. Нашата къща отиде за дърва. Дадоха ни разрешение за жилище. То се оказа стая от 18 квадрата.

Преместването ме доведе до полумъртво състояние… При записването в училище, лекарят, който ме прегледа, ми написа направление за детски диспансер за дистрофици. След двуседмично пребиване там, бях признат за годен за извънболничен живот и пуснат на свобода…

Прекарваме в училище по-голямата част от деня. Организира се драматичен кръжок и аз вземам участие в него. Поставяме пиеса, разбира се за шпиони и диверсанти…

В училището ни хранят два пъти. Обираме чиниите и ги изтриваме с корички хляб, ако остане малко не я излизваме, е само тайничко понякога. С чая има две парчета захар, захарен пясък на палеца. Вечерята се дава на обяд за вкъщи: две-три лъжички каша, хляб и две-три парченца захар. Сестра ми не издържа и ги изяжда.

Веднъж ни дадоха за обяд по две мандарини. Няколко момчета ги изядоха в клас, а корите хвърлиха на пода. В час влезе учителката по немски, възрастна, висока. Мина по пътеката между чиновете до стената и, като се връщаше, се наведе, вдигна мандариновите кори и… започна да ги яде.

В средата на януари 1943 година – пробив в блокадата. Увеличи се дажбата за хляб. През 1943 година, когато започнаха летните ваканции, цялото училище, от 1-ви до 7-ми клас, беше изпратено на селскостопанска работа, в нещо подобно на трудов лагер. От сутрин до вечер сме на полето.

През декември 1943 ме нападнаха циреи. Първите се появиха на гърба: болезнено, неприятно, но търпимо. После на врата – не мога да го завъртя, невъзможно е да си наведе главата. Лекарят унило ме посъветва да пия бирена мая, но нищо не ми изписа. Откъде ще вземеш бирена мая в град под блокада?

В едно от междучасията стоях на прозореца и гледах на улицата. Някой ме докосна до рамото и аз се обърнах. Учителката по руски език Мария Алексеевна ми сложи в ръката 250 грамова бутилчица с тъмночервена гъста течност. Докато притискаше пръстите ми към него, а аз се опитах да и го върна, тя ми каза: „Вземи, по една чаена лъжичка сутрин и вечер“, - и си отиде. Прочетох на етикета: „Сироп от шипки“. Тогава това беше немислимо съкровище. Сиропът ме спаси от болестта.

На 14 януари 1944 година, в началото на втория час, чухме оглушителна оръдейна канонада. Отначало решихме, че това е силен артилерийски обстрел. Невъзможно е да се предвиди, къде ще паднат следващите снаряди, затова няма защо да се прибягва до някакви особени предохранителни способи. Просто си гледай работата.

Този шум не приличаше на обичайния артилерийски обстрел: отделни взривове. Не преместихме чиновете, и урокът си продължаваше, както обикновено. Скоро стана ясна причината за оръдейния тътен – започваше настъплението на нашите войски към Ленинград. На 27 януари беше обявено пълното сваляне на блокадата.

Оригинален текст: http://www.novayagazeta.ru/society/56469.html

"Российская газета". Всички права запазени.