“Всички тук сме мъртви“

Сталинградската битка през погледа на нейните участници

„Следобед на 23 август започна масираната бомбардировка над града. За два дни той беше унищожен. Първо беше унищожен Централният район, където живеех. Отидохме в убежището, на втория ден беше разрушена къщата ни“.

(Из спомените на сталинградчанина Борис Крижановски)

 

„23 август. Прекрасни новини – нашите войски са достигнали Волга и са превзели част от града. Руснаците имат две възможности: или да отстъпват покрай Волга, или да се предадат. Всъщност става нещо необяснимо. На север нашите войски превземат града и стигат до Волга, а на юг обречените дивизии продължават ожесточено да се съпротивляват. Фанатици…“

(Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман)

 

„21 септември. Вчера двама военни идваха да пият вода и ние ги попитахме: „Скоро ли ще свърши всичко?“ Отговориха, че не знаят, не са били в нито един град толкова дълго, колкото в Сталинград. Днес стават 30 дни от първите бомбардировки. 30 дни, откакто не сме излизали от убежището.“

(Из дневника на жителката на Сталинград Серафима Воронина)

 

„26 септември. След като беше превзето зърнохранилището, руснаците продължаваха да се сражават все така упорито. Въобще не се виждат, крият се по къщите и мазетата и стрелят оттам във всички посоки, просто използват разбойнически прийоми.

Руснаците съвсем престанаха да се предават. Ако успеем да вземем пленник, то е само поради това, че е смъртно ранен и не може да се движи. Сталинград е ад. Тези, които са ранени са щастливци, отиват си вкъщи и празнуват победата със семейството…“

(Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман)

 

„Помня, че приятелите във Франция ми казваха: „Ето, сега ще отидем в Русия, там ще пробваме меча шунка, какво ли няма там!“. Мислеха, че ще настъпваме с такъв успех, както във Франция. А как се обърка всичко – за всички това беше истински шок“.

(Из спомените на артилериста Хайнц Хуна)

 

„25 октомври. Воювам тук повече от месец, воювам здраво. Ежедневно унищожавам по сто хитлеристи. Ще прогоним фашистите от Сталинград! Ще изпълним заповедта да защитим Кавказ!“

(Из писмо на политическия ръководител Николай Данилов)

 

„30 ноември. Подавам информация за себе си, положението при нас е много сериозно. Руснаците обградиха армейския корпус и ние сме в капан. В събота ни атакуваха, имаше много убити и ранени. Кръвта течеше на реки. Отстъплението беше ужасно. Беше тежко ранен нашия командир, и сега нямаме нито един офицер“.

(Из писмо на сержант Георг Кригер)

 

„1 декември. Времето е зверско, няма самолети с продоволствие, при все това вярвам, че ще превземем Сталинград, и ако издържим до март, нещата ще се оправят“.

(Из писмо на немски войник)

 

„Той дойде и каза: „Е, сбогом, едва ли ще оживеем…“ Прегърна ме. Без никакви целувки. Там не ти е до целувки, затова и прощаването е такова“.

(Из спомените на радистката Мария Фаустова)

 

„26 декември. Изядохме всички коне. Бих изял и котка, казват, че котешкото месо също е вкусно. Войниците приличат на трупове или на сомнамбули, търсят да сложат, каквото и да е в устата. Вече не се опитват да се крият от руските снаряди, нямат сили да се придвижват или да се крият“.

(Из дневника на немския войник Вилхелм Хофман)

 

„26 декември. Днес заради празника сварихме котката“.

(Из бележника на Вернер Клей)

 

„19 януари. Непрекъснат канонаден тътен. През нощта изкарахме на улиците на Сталинград 2 хиляди щика. Доубиваме кучите синове”.

(Из дневника на капитан Корниенко)

 

24 януари 1943 година

„Скъпи братко! Прости ми за грозния почерк, но са ми замръзнали ръцете, и мислите ми са объркани. Стоплят ме само спомените и мислите за моята Юта и малката Марго. Няма да се измъкна оттук. Пробив вече няма да има. Всички тук вече сме мъртви, и  това, че още не се разлагаме, се дължи на руския студ“.

(Из писмо на старши лейтенант Хелмут Кванд)

 

„Казвам ти „сбогом“, защото след днешната сутрин всичко се изясни. Няма да пиша за положението на фронта – то очевидно е напълно под контрола на руснаците. Въпросът е единствено в това, колко дълго ще издържим – може би няколко дни, а може би няколко часа“.

(Из писмо на немски войник)

 

„Отидох при Паулус, отдадох чест и доложих, че е дошла радиограма, че са му присъдили званието фелдмаршал. А той ми отвърна: „Сега аз съм най-младият генерал от армията и трябва да се предам в плен“. Смаях се, защото си помислих – както и Хитлер също – че той ще се самоубие. Паулус ми каза: „Аз съм вярващ християнин, осъждам самоубийството“. Обаче преди 14 дни говореше, че един офицер няма право да се предава в плен. А, ето как сега обърна нещата“.

(Из спомените на старши лейтенант Герхард Хинделанг)

 

Статията е подготвена по материали от: 

http://kommersant.ru/doc/2111241

http://mn.ru/society_history/20130201/336616520.html

http://mn.ru/society_history/20130131/336468065.html

"Российская газета". Всички права запазени.