В навечерието на 5 март: спомени на очевидци за прощаването със Cталин

Далила Ованесова, през 1953 г. е ученичка

В деня на смъртта на Сталин ни събраха в училище, построихме се в тържествена редица в коридора, звучеше траурна музика. Спомням си почетния караул на пионерите и комсомолците пред бюста на Сталин – те стояха мирно и отдаваха почест. Всички плачеха: и учениците, и учителите. А аз не плачех, бях объркана. Отмениха занятията  и всички в траур се разотидоха по домовете.

Когато се прибрах вкъщи, почувствах такава стаявана радост. Може и да бях неспокойна, но видях възхищение, радост, блясък в очите на мама, нейната активност, лекота на походката, състояние на душевно освобождаване, някаква радост. Наричам мама баба ми, която ни е възпитавала с брат ми. Моят чичо, синът на баба, е писателят Юрий Добровски, който беше репресиран, тогава беше в лагер.

Но тя нищо не ни казваше. Какво можеш да кажеш на децата в онези времена? Аз имах приятелка в училище, Валя Нескучаева, родителите й категорично й забраниха да общува с мен. „Мама и татко не ми разрешават да говоря с теб, защото семейството ти е неблагонадеждно“. Тази дума ме удиви, не разбирах смисъла й.

Александра Григориева, през 1953 г. е студентка в педагогическо училище

По онова бях четвърти курс в педагогическото училище в град Балей, Забайкалски край. Помня, че по време на обучението трябваше да учим най-вече цитати от Сталин. Следяха строго за това. На вратата в кабинета се почука, учителката излезе, а когато се върна не беше на себе си. Седна на стола, закри лицето си с ръце и заплака. После вдигна глава и тихо каза: „Умря Йосиф Висарионович Сталин“. И ние всички заплакахме. В групата ни бяхме основно момичета, имахме само три момчета, но плакахме всички.

Ние с две приятелки живеехме на квартира у един дядо. Той беше стар комунист, целия си живот беше работил в златодобивна мина. И когато се връщахме от училище, той седеше на пейката пред къщата и плачеше: „Е, какво ще правим, комсомолци? Как ще живеем? Умря си бащицата!“. Ние наистина не знаехме, как да живеем без Сталин. 

Виктор Еркович, през 1953 г. е ученик

През `53 живеех в работническото селище край Нижнеудинск в Иркутска област. Бях в осми клас. Буквално цялото селище тогава ридаеше. Хората не плачеха, а именно ридаеха, не се сдържаха, истински. Изглеждаше, сякаш животът е спрял. За нас, комсомолците от онова време, това събитие беше дори още по-голяма трагедия, отколкото цялата Велика Отечествена война.

Помня, че лежах на чина в клас, разбирах, че съм длъжен да плача, но сълзите така и не идваха. И аз се притеснявах от това, че някой ме гледа и какво ще си помисли. Не бях на себе си от факта, че не плача в такъв момент. Някак си това не беше нормално. И тогава започнах се мажа със слюнка под очите, за да симулирам проява на скръб.

Йосиф Сталин (6 май 1941 г. – 5 март 1953 г.). Източник: РИА "Новости"

Феликс Кваша, през 1953 г. е студент в Стругаро-инструменталния институт

През 1953 година бях във втори курс. Живеех в общежитията в Шереметиево край Москва. Стаите бяха големи, за по двадесет души, тип казармени. Вечерта след лекции обявиха по радиото за смъртта на Сталин. Всички ридаеха, бяха просто потресени, изглеждаше като краят на света. А аз не плачех, не си скубех косите. На следващия ден от института ни поведоха към Колонната зала на Дома на съюзите. Изви се огромна колона, петстотин души. Заповядаха ни да не се отделяме, казаха, че строго ще следят. Два часа висяхме на плаца, а после потеглихме. Отначало ходехме доста свободно, бавно, с почивки, говорехме си. Привечер се навряхме в Тръбната улица, където имаше огромна тълпа, хиляди хора. И изведнъж, от нашата колона не остана нищо. Сигурно някой е избягал, а останалите са се разтворили в тълпата. Може би бяха останали пет-шест познати физиономии. Оттам насетне огромна маса, непознати озверели лица. По края на булеварда бяха наредени камиони, а на тях стояха войници. И тук беше най-страшното. Тълпата стоя цяла нощ без да се движи. Успяваш да се запознаеш с някого, после той изчезва, някои се опитват да се промъкнат под камионите, оттам ги гонят войниците, бутат някои в каросерията, откъдето, струва ми се, не излизаха. Най-страшното беше да те притиснат към камион. Цяла нощ стоене, без пиене, без ядене, не може да се отиде до тоалетна. Всички дворове са затворени, входовете също. Изведнъж се оказах на около 300 метра от Тръбния площад, появиха се някакви 16-17 годишни момчета. Стояхме прилепени и те обсъждаха помежду си, как да продължат по-натам, дали по покривите?

В края на краищата тези момчета ме спасиха, откриха недобре затворен вход и ме дръпнаха навътре. През него се озовахме в някакъв двор, после в друг, после се качихме на покрива, и после ги загубих. Накрая скочих от покрива се озовах на успоредна улица, на Цветния булевард, без сили, но жив.  

Валентина Шишкина, през  1953 г. е ученичка

Бяхме вкъщи, когато чухме за смъртта на Сталин по радиото. Всички заплакаха – мама, по-голямата ми сестра. Аз също плачех. Умря най-главният човек, който се обича повече от мама и татко, бог. А на следващия ден отидохме на училище, там имаше траурна редица, на нея също всички плачеха. Голямата ми сестра Тамара отиде на погребението със своята приятелка, въпреки че мама категорично не искаше да я пусне, театрално преграждаше вратата с тялото си. Но те, така или иначе, отидоха. От Ленинградското шосе, тогава в покрайнините на Москва, отидоха пеша до центъра, до Пушкинския площад, шест или седем километра са това, защото трамваите не вървяха. На Пушкинския площад започнала блъсканицата, започнали да ги притискат отзад, и те се изплашили. Сверели се под някаква кола и се шмугнали в някаква пресечка. Войниците ги пуснали да минат, защото момичета били много изплашени. Прибраха се обратно вкъщи по Ленинградското шосе. 

"Российская газета". Всички права запазени.