Моята история ще бъде интересна

Каква цел си поставяте, захващайки се с такова грандиозно дело?

Искам да изградя една цялостна представа за руската история - стройна и изчистена от всякакви теории. Това е едното. Искам да заразя с любовта си към историята много, много хора. Това е второто. Искам да сменя литературния жанр – да пиша иначе и за нещо друго. Това е третото. Мисля, че е предостатъчно.

Не може да се обхване необятното, затова какво точно искате да изследвате в труда си?

Историята на руската държава. Тоест политическата история, приемствеността на институцията на властта. Ще засегна другите области от живота като култура, икономика, религия само дотолкова, доколкото са свързани с биографията на държавата.

Защо избрахте за модел Карамзин, а не, да речем, Ключевски, който много повече отговаря на задачата ви да пишете увлекателно?

Ключевски е учен, главният му труд е сборник с лекции, тоест писал е за хора, които вече са се интересували от история. Аз разчитам на друга аудитория – на тази, която не познава историята и вероятно даже не се интересува от нея. Тези хора няма да седнат да четат Ключевски – ще го сметнат за труден и скучен (и напразно, между другото). Докато за писателя с фамилията Акунин се знае, че е масовик-инициатор, който не изисква никакво напрягане на мозъка. Безболезнен е. Преди двеста години и Карамзин е писал по същия начин – за широката публика. За да се чете от госпожиците и офисните (тоест искам да кажа архивните) юноши. Възхищавали се на Светослав, негодували срещу Светополк Окаяния и т.н. Карамзин също е бил белетрист и знаел как да увлече читателя.

Ще обсъждате ли някои значими концепции, ще спорите ли с тях? На кои автори вярвате, а на кои не?

Ще вмъквам кратки моменти, но няма да споря. Когато реших да се заема с това, си казах: без каквито и да било предубеждения. Всички теории и концепции са добре дошли. (С изключение на „алтернативната история” на Фоменко, която не мога да възприема насериозно.) Степента на доверието ми към един или друг автор зависи от усещането за политическа „поръчка“ в съчинението му и наличието на страстна полемика в него. Колкото градусът е по-висок, толкова доверието е по-слабо. Аз самият не пиша в дух на дискусия и полемика. Не възнамерявам да правя открития и „да проповядвам новото слово“. Предполагам, че на историците ще им бъде направо скучно да четат моите томове. По съветско време този жанр носеше неблагозвучното име „научен поп”. Интересно поднесено систематизирано изложение на общоизвестни факти – това ще представлява моята „История на руската държава”.

Имате ли своя гледна точка?

Естествено. Но тя е съвкупност от вече съществуващи. Имам и свои лични изводи, разбира се. Но обикновено ги излагам в края на всеки раздел (и том), когато читателят вече има същият обем информация и сме равнопоставени. Може пък някой да стигне да други умозаключения.

Какви източници ще ползвате?

Най-напред първоизточниците: летописи, документи, описания на археологични находки. След това всички написани преди това „Истории на Русия” като започна от Василий Татишчев. Също така трудове по някои отделни теми, когато възникнат съмнения и въпроси.

Може ли при такава дистанция да се установи какво се е случило в действителност?

Не. Но може да се съберат всички налични сведения, да се прегледат и подберат най-правдоподобните. Като задължително трябва да се посочи, че все пак това е само една версия. Аз например съм склонен да призная истинността на „норманската теория” (с някои резерви), но представям и други съществуващи хипотези. Или пиша, че съм съгласен с тези, които не смятат, че княз Игор е син на Рюрик, и обяснявам защо.

Какво ще накара читателя да повярва точно във вашата историческа версия?

Надявам се, че заради откровеността, с която пиша как в нещо не съм сигурен или как никой не знае истината за това. Впрочем читателите може и да не са съгласни, но това не е толкова важно. Стига ми само да се заинтересуват от историята. Иска ми се в рамките на този проект едновременно с поредния том (мисля, че ще бъдат общо осем) да излизат и най-добрите исторически книги за същия период. В идеалния случай в книжарницата всичките издания трябва да са изложени в редица – цялата серия с общо лого. Представям си една такава последователност. Читателят отначало се запознава с белетристиката (към всеки том с «научен поп» ще предлагам един том с исторически повести). Това ще са напълно развлекателни приключенски съчинения. И след като се заинтересува от епохата и пожелае да научи нещо повече, читателят ще си купи и историческия том. После увлечен от четивото ще си вземе и други книги, посветени на същата епоха.

На кой етап от изследванията сте сега?

Първият том, в който историята на Русия стига до сблъсъка с монголците, е вече написан. Сега е в процес на подготовка: рисуват се илюстрациите и географските карти, провеждат се консултации със специалисти. Междувременно пиша повести за древна Русия. Първият том ще съдържа три от тях. Едно такова редуване на жанровете – от сериозния към несериозния и обратно, много раздвижва и разнообразява работата.

Какво успяхте да научите за нашата история, за самите нас?

Засега разбрах, че най-важното и съдбоносно събитие в историята на Русия е приемането на византийското християнство. Това е много по-важно от сливането с азиатския цивилизационен модел, настъпило в резултат на монголското нашествие.

Съпоставяте ли нашата история с чуждата?

Само когато са имали допирни точки.

Какво ви дава увереност, че този труд е по силите ви?

Това, че не го разглеждам като труд. За мен задълбочаването в родната история не е работа, а удоволствие. За мен е страшно интересно да се потопя в материала. Разпределям го, разнищвам го конче по конче: тук са фактите, тук – хипотезите, това са любопитните детайли, а това – собствените ми мисли. След което с голяма любов сплитам една красива плитка. Радва ме мисълта, че съм си подсигурил приятно изкарване на близките десет години.

Не знаем как ще живеем след десет години, засега всичко върви натам, че образът на руската история в учебниците, поне според думите на Путин за „непротиворечивата история”, ще търпи корекции според „единствено вярната” представа за нея. Може ли историята да не бъде противоречива?

Историческите съчинения трябва да се делят на два основни жанра. Първият са фактите, смятани за общопризнати. Това е всичко, което, условно казано, трябва да се преподава в училище. И по възможност да бъде занимателно. Вторият са интерпретаците, изследванията, новите теории, хипотезите. Естествено изискванията за „непротиворечивост” към първия жанр са много по-високи. Но там следва да се избягват категоричните оценки. Точно такава „История” пиша аз.

Цялото интервю четете на: http://www.novayagazeta.ru/arts/57444.html

"Российская газета". Всички права запазени.