Попивателна за мастило

Бидонче с точици

Една моя възрастна роднина ме помоли да купя от Москва красиво малко трилитрово бидонче. С такива по-рано ходеха да си купуват наливно мляко или квас. Е, а сега такова красиво емайлирано бидонче не може да се намери даже в столицата, където има всичко. „Ама че сте се сетили!“ - разсмя се продавачът в магазина за домашни потреби. - Да бяхте поискали още някой керосинов или газен котлон, примус или пък корито“. След дълго търсене бидонче все пак се намери – ръчно изрисувано, явно направено по стария калъп, но с надпис „Ръчна изработка“, поради което и струваше съответно.

А помните ли железните машинки за мелене на месо? „Смели кайма“ - поръчваше майката в семейството на мъжа си. Сега такава задача би предизвикала само усмивка – какво има да се мели, сложи месото в електрическата месомелачка, една-две минути, и готово. По времето на железните месомелачки правенето на кайма си беше сериозна работа. Първо, защото за мелене рядко се купуваше хубаво месо (а и откъде можеше да се намери това хубаво месо?). Но затова пък каква красива кайма излизаше постепенно от дупчиците на машината! 

Железни месомелачки се купуваха рядко - дори само поради това, че те никога не се чупеха. Сега иди че намери такава! Доскоро ги произвеждаше един военен завод в Украйна, и те се продаваха по за 300 рубли едната. А имали ли сте сифон за правене на газирана вода, който се зареждаше в един специален щанд на гастронома? Този отдел така се и наричаше „Зареждане на сифони“. Това пълнене на патрончетата струваше 20 копейки. А помните ли разноцветните плетени пазарски мрежи, с които се носеха зеленчуци и плодове? И от които при най-малкия дефект изпадаше ту някое лукче, ту морковче? Найлоновите торбички с дръжките още ги нямаше, а когато някой ги носеше от чужбина... това беше най-желаният подарък. Носеха ги вместо дамски чанти, перяха ги, сушаха ги, закачени на просторите, и ги износваха до пълното им избеляване. Какви времена бяха! Да, говорим за мрежичките. Наскоро на улица Тверская отвориха магазинче с изложени цели редички разноцветни мрежички на цена от 290 до 490 рубли, които така се и казват „Авоска“ (мрежичка). Плетат ги инвалиди. 

А телена сгъваема мрежа за носене на яйца вече не може да се намери. По съветско време тя беше много необходима: като видиш някъде яйца – можеш да си вземеш. Тази мрежа побираше няколко десетки яйца, които благополучно стигаха в нея до вкъщи.

“Съветският калкулатор”

Така наричаха дървеното канцеларско сметало. Макар че защо то да е само съветско? То си е съществувало в Русия от 17 и почти до края на 20 век и е било главно средство за работа на търговците, продавачите, счетоводителите и на всички, които правят някакви сметки.

Някога, висейки на опашката за дефицитния салам, който пускаха, човек можеше да наблюдава опитната продавачка, която набързо изтракваше на сметалото – дължите една рубла и петдесет и три копейки. Сметалото съвсем не е потънало в забрава. Все още може да се купи тук-таме – за всеки случай. Ами ако изведнъж компютрите ни обявят бойкот и настъпи отдавна предсказваният от Холивуд „бунт на машините“? А може би си струва да се запаси човек и с някой друг примус и с въглища – знае ли някой какво може да стане. Веднъж, гостувайки на една моя леля, която живее в голям град, видях как си глади дрехите с желязна ютия, която нагрява на газовата печка. Досрамя ме: леля ми е пенсионерка и не може да си купи нова ютия. Същия този ден купих нова ютия с множество различни функции и... с това я разстроих:“ Ти не знаеш, колко хубаво глади тази ютия, и не бих я сменила за никакви японски ютии!“ Между другото, желязна ютия на въглища днес все още може да се купи за 2000 рубли.

Раздялата с попивателната

Веднъж в един сайт в интернет видях молба от някакъв човек да му помогнат да намери 10 попивателни. Някои питаха: „А това какво е?“, други предположиха, че това са вид леки обувки. По-знаещите съветваха човека да използва вместо попивателни кухненски ролки и памперси. А една дама пишеше, че са останали стари тетрадки на редове и в тях има попивателни...

Попивателни вече няма. Спомням си, че видях забележка в ученическия бележник на един мой приятел: „ В тетрадката няма попивателна!“ Колко ни беше смешно, като си спомнихме бакелитовите мастилници, които не се разливаха, перодръжките, мастилените петна и муцунките на децата, омазани с мастило. А попивателната имаше още и „военно“ предназначение: с направени от нея топчета момчетата обстрелваха през едни фунийки момичетата или се целеха един в друг. След като през 1979 година образователното министерство разреши използването на химикалките, съветската промишленост още 20 години продължаваше да произвежда тетрадки с попивателни в тях. Интересно ми е как сегашните ученици разбират следните редове от романа на Алексей Толстой: „ Акуратно и с голяма почит той се отнасяше към всичко, което беше свързано с гимназията: към облеклото си, книжките, портиерите, училищния гардероб, даже попивателната я наричаше „хартия за попиване на мастило“.

„Соло за „Ъндъруд“

Така Сергей Довлатов е нарекъл своите писателски бележници. Пишещата машина отдавна се превърна в раритет, а знаменитата марка „Ъндъруд“ стана изобщо скъп антиквариат. Макар че и по съветско време беше много престижно да притежаваш „Ъндъруд“, който работи. Ето един цитат от „Солото за „Ъндъруд“: „ Отпечатахте ли разказа?“ – „Отпечатахме го“. – „Получи ли си парите?“ – „Получих ги“. – „Добри ли са“ – „Добри са. Но са малко.“

Познавам хора, които и до днес си пишат на пишеща машина. Един познат на въпроса ми „как е твоя печатен агрегат“ ми се оплака: „Валякът заяжда“. Ето, между впрочем, и думата „валяк на пишеща машина“ също вече е архаизъм. 

А понякога с раритетите стават чудеса: те отново излизат на мода. Така стана например с виниловите грамофонни плочи. Сега може да се намери всякаква музика, записана на винил. И меломаните отново купуват грамофони, които съвсем не са евтини: трябва да платиш от 10 до 30 хиляди рубли, за да можеш да слушаш същия онзи „истински винилов звук“, който е много по-качествен от дигиталното звучене.

"Российская газета". Всички права запазени.