Градовете-призраци в Русия – там, където времето е спряло

Най-разпространеният сценарий е бавната смърт на градовете, родени от съветската надпревара във въоръжаването, грандиозните строежи и претворяване в живота на плана на Държавната комисия за електрификация на Русия.

След разпада на Съветския съюз няма нито финансови средства за поддържане живота на многобройните предприятия, нито патриотизъм, който е своеобразен двигател на съветския прогрес. Зад интригуващата фраза „мъртъв град“ се крият хиляди човешки истории за раздели, премествания и дълги години чакане за нов дом в друг град. Сега смяната на жителството не е рядко явление. Но за разлика от повечето емигранти жителите на градовете-призраци няма къде да се върнат „у дома“.

Интернет-обществото, посветено на градовете призраци, едва ли не е по-голямо от самите градове. Въпреки това, за „мъртвото“ селище Корзуново се знае съвсем малко: намира се отвъд Полярния кръг, на 30 километра от руско-норвежката граница, а след разформироване на тукашния военен гарнизон, изглежда, тук никой не живее. Но ето и една малко известна подробност: на военно-въздушната база на Северния флот, който се намира наблизо, три години е служил Юрий Гагарин, първият космонавт на планетата. Покрай това, интернет изобилства от различни съобщения за „група безумци“, които са останали да живеят в разрушения град и са се отказали от удобните жилища в близкия Мурманск.

Светлината на фара осветява виелицата и затрупания от снега път. Зимното Заполярие представя пред пътешественика тъмните очертания на възвишения и военни обекти, панелни блокове с безжизнени квадратни прозорци и дървета, приведени към замръзналата земя – околният пейзаж напомня декорите от филма „Сталкер”. Ниските температури сякаш за консервирали Корзуново, неговите паметници с отчупени носове и ръждясали коли, са се превърнали в експонати от съветската епоха. В тъмнината и в почти звънящата тишина се долавя дори падането на снега. Внезапно се чува смях. В прозорците на едноетажна къща се виждат деца, надпреварващи се в спортни екипи. Момичета с панделки кокетно разговарят на пейка. Млада руса девойка надува свирка.

Малък училищен автобус вози децата на занимания от близките селища и съседни домове, които на пръв поглед изглеждат безжизнени. В Корзуново живеят около 250 човека, блокове №42 и №43 се отопляват с котли; прозорците на администрацията, началното и средно училище светят почти денонощно – в полярната нощ небето просветва една за няколко часа на ден.

За Гагарин в Корзуново напомнят бюстовете на героите на съветската космонавтика и бивши вождове на страната, наредени срещу администрацията, както и синьо-зелен самолет, който работещите тук, идващи от съседните селища, украсяват  с гирлянди в навечерието на Новата година, според отдавна установена традиция. Група деца с възхищение гледат горящите огньове. Дечурлигата се придвижват из селището на кънки – така е по-весело, а следите от тях се виждат по заснежените улици.

Изтърбушените прозорци и изоставени сгради са част от тяхното детство, както за други - селото или градския пейзаж.

„Отдавна сме престанали да забелязваме тези развали. Когато разформироваха полка, и хората започнаха да заминават, беше, разбира се, тягостно. На раздяла винаги е тъжно. Мародери изкрадоха практически всичко от изоставените домове“, разказва Татяна, директор на местното училище. „Преди много години, на мен и съпруга ми, ни дадоха жилище в Краснодар. Но ние решихме да останем тук. Имам работа в Корзуново, отпуската ми е три месеца – заминаваме на юг. А, може би просто се уморихме. Тук имаме свое местенце, дом, не ни се иска отново да се местим…“, добавя още тя. Населението на Корзуново се е състояло от назначени тук военни, които идвали от различни краища на страната заедно със своите жени и деца. Така преди 35 години се озовала тук и Татяна.

В Корзуново с нежност си спомнят за миналото, за магазините с дефицитни по съветско време стоки, за младежките компании на колегите и за дългия полярен ден, когато не ти се иска да спиш чак до сутринта. След 1998 година, когато полкът е предислоциран от Корзуново в Североморск, тук не са останали нито магазини, нито летище, от което почти без пари е можело да се лети до Москва.

„Защо ние останахме? Сложен въпрос. Всеки си има своите причини. Едната носталгия не е достатъчна, за да се вземе решение“, разказва Владимир, бивш военен летец, който понастоящем преподава „Основи за безопасния живот“ (предмет в който се изучават опасностите, които заплашват човека). „При нас в училището работят млади учителки, които са израснали в Корзуново, завършили са в Мурманск и са се върнали. Тук учат малко местни деца, повечето са от съседни селища, където все още има военни, а няма училища. Заради това живеем. Всяка година ни казват, че съседните военни бази ще бъдат разформировани, и ще останем без работа. Но, живеем както и преди…“, завършва той.

През лятото на 1965 година Гагарин се връща в Корзуново, вече като прословут космонавт. Срещата с него е в същото училище №7, където сега има малък музей в негова чест. Учениците, членове на музейния клуб на любителите на космонавтиката в традициите на съветската ера, провеждат екскурзии, включително и за чужденци. Всяка година тук идват туристи от Норвегия, Финландия, Великобритания и други страни. От Русия, случва се понякога, наминават официални делегации. През останалото време „Гагаринският дом“ е празен и стои заключен.

Марина Попова, уредник на музея, се е преместила от топлата Алма Ата в селцето Верхнее Луостари, разположено близо до Корзуново, заедно с мъжа си, който е военен. „Отначало ни беше много тежко, не можех спокойно да вляза в магазин, да се разхождам из града. Алма Ата е голям град, има много хора, коли, а тук няма нищо. Но с всяка изминала година ставаше все по-леко за живот, и сега не ми се иска да си тръгвам от тези места. При нас казват така: ако жената на военния не избяга от него през първите месеци, ще остане с него до края. В Севера има нещо необяснимо. И примамливо“, разказва Марина.

Слънцето така и не се показва над хоризонта – какво още може да се очаква от полярната нощ. След двучасов сумрак отново започва да се стъмва. Луната, огромна като слънце, се издига над хребета. Хладната й светлина пада върху пързалката пред училището, две къщи с едва мъждукащи прозорци и самолет, окичен с гирлянди. Децата се прибират към домовете си, по пътя се търкалят едни други в преспите и играят с кучето. Без лунната светлина Корзуново отново ще се превърне единствено в тъмни очертания на сгради с празни прозорци.

„Корзуново ще живее, докато сме живи ние… Това е“, заключава Татяна.

Съществуването на Корзуново е плод на многогодишния труд и саможертва на неговите жители. С упоритост и постоянство семействата на военнослужещите изграждат в него свое особено общество, събрано от носталгията, страха пред неизвестното, навиците, умората, желанието да се живее спокойно и мирно. Ниските температури, изглежда, са консервирали не толкова селището, но времето, което тук е спряло, замръзнало в епохата на съветските експонати. Възможно е, все още незагубеният съветски патриотизъм да им позволява да не обръщат внимание на студа и тъмнината, в мислите си да смятат себе си за герои, а своите действия за подвизи. За проявената самоотверженост днес няма да получат одобрение с медал, нито северната надбавка (допълнителнипари, които освен заплата получават хора, живеещи в тежките условия на Севера). Защото за истинските герои надбавката далече не е най-важното.  

"Российская газета". Всички права запазени.