Русия на дългите разстояния

Едно лято с моя близък приятел направихме следното: взехме си отпуска по едно и също време, купихме си билети за спален вагон на влак № 1 „Русия“ до Хабаровск... И заминахме.

Така започна едноседмичното ни пътуване през цяла Русия.

Сега, след толкова години, мисля, че постъпихме правил-но. Разбира се, много по-икономично и бързо би било това разстояние да се измине със самолет. Но за един 7-часов полет не бихте разгледали страната през прозореца и не бихте усетили географския й мащаб. Естествено, ако бързате... Но ние с моя близък приятел нямахме бърза работа и искахме точно това – да разгледаме страната, в която живеем. Повярвайте ми, шест дни от живота си заслужават емоцията.

Какво представляваше страната ни, видяна от прозореца на влака, препускащ по Транссибирската магистрала?

Гледките. Започнаха да се променят още на втория ден, когато влакът ни напусна зоната натоплите широколистни гори на Централна Русия с високи храсти. В земите край Кама започнаха да преобладават могъщите смърчове и лиственици. А долчинките по река Више распоред мен са най-красивата гледка от всичко видяно през тези шест дни. С приближаването на Централен Урал се заредиха ниски борове, планински дефилета (гледката отдолу на горе ни оставяше без дъх!), мощни и обикновени виадукти, свързващи билата на опорната планинска верига на държавата. С наближаването на Западен Сибир ландшафт започна да става равнинен и вече след Омск, на границата с казахските степи, стана абсолютно равен, направо гладък. Тогава наистина видяхме, след като толкова бяхме слушали, какво представляват танковите полета. В продължение на много километри чиста равна степ имаше хиляди бойни машини, покрити с брезент, произведени в местните секретни заводи. Така останали, никому ненужни и непотребни.

Тези полета се ширеха като раков тумор, подкопавайки и без това слабата икономикана страната... На петия ден, на излизане от поредния тунел, влакът ни се озова на брега на великия Байкал. Преживяването беше много силно, почтидва часа не се отлепихме от прозореца.

Реките. Прекосихме почти всички големи руски реки. Влакът бавно прелиташе надтях по сводестите мостове. Разбира, се Амур и Енисей са най-мощните.

Малките селца с пушещи комини на баните. Изведнъж нисе прииска да скочим от влака, да отидем в едно такова селце и да останем там завинаги.

Бабите и лелките по малките жп спирки. С техните горещи варени картофи, поръсенис копър, кифличките с гъби, горски плодове, лук и яйце, кисели краставички и варена царевица. Градините в дворовете им бяха техният живот и нихранеха за без пари. Женските гласове, които обявяват влаковете по нощните гари, където спираше нашият експрес. Съ нени надничахме през прозореца, събудениот тези звуци, гледахме празните перони и отново заспивахме блажено, когато влакът нипотегляше със скрибуцане и подхващаше обичайното ситракане на колелетата –тутуф-ту-туф...

Дневните походи до вагон-ресторанта през четирите вагона с отворени врати на купетата, които на пълно липсват вкушет-вагоните, и всичко севижда отвсякъде. Струвашени се, че тази четири вагона са истинската Русия.

Откровените, спокойни разговори със спътниците ни на фона на сменящите се пейзажи през прозореца на чашка водка с простичко мезе...

Бродски беше писал, че столицата не е Русия, Русия са гарите. И влаковете бих добавил. От тях по-добре виждаш страната, по-добре я разбираш.Така че опитайте веднъжда си купите билет и да отидете на Ярославската гара...

"Российская газета". Всички права запазени.