Писателят Владимир Сорокин: В Русия стотици години ние служим на държавата

До каква степен се чувствате комфортно в днешния свят? Има два отличителни признака на настоящето: сериалите и социалните мрежи. Те не са ли Ви интересни?

Аз не съм потопен нито в едното, нито в другото. Мога да вляза през профила на жена ми във Фейсбук, но това е рядко. Нямам такава потребност. Сериалите… Аз гледах „Рим“, „Игра на тронове“, още нещо, даже вече не помня какво. Обаче от някакъв момент ти виждаш, че филмът се изражда в рутина. Разбирам сценариста и режисьора, които трябва да печелят. Но все пак предпочитам класическата кинематография.

Още един отличителен белег на настоящето: активната гражданска позиция на писателите. Това полезна практика за писателя ли е?

Използването на литературата като стенобойна машина ѝ е вредяло във всички времена. Да си спомним творците на шестдесетте години – какво остана от тях? Аз имам своята гражданска позиция, но не обичам тълпата. Затова не ходя на митинги. Всяка тълпа не предизвиква у мен желание да се присъединя към нея. Струва ми се, че писателите, които хукват да изразят позицията си, нещо не са дописали. Или вече не могат да правят това. Набоков, Джойс, Кафка не биха хукнали по митинги.

На тази ситуация може да се погледне и от другата страна: писателят е в епицентъра на събитията, вижда всичко със своите очи. Тук можем да си спомним за писателите революционери, писателите фронтоваци…

Сред тях е нямало велики писатели. Толстой описва Бородино 50 години след битката. Даже ако вземем стареца Хем (Хемингуей – бел. ред.), Норман Мейлър, Вонегът, Ремарк… Това не е голяма литература. Аз не вярвам, че писателят, придобил опит във войната или полежал в затвора, започва след това по-добре да пише. Струва ми се, че фантазията е по-автентична от опита. Може би това е моя лична утопия.

А може би тогава дистанцията трябва да бъде съвсем голяма? И за руския писател е по-добре да не работи в Русия?

Това са различни неща – да участваш във война и да пишеш за нея или да заминеш за Италия и да пишеш там „Мъртви души“. Последното всъщност е нормално и много помага – да не се вижда обектът. По какво се различават любителите на шахмата от професионалистите? На последните не им е нужно да гледат шахматната дъска. Ако помните „Защитата Лужин“, то там героят винаги се дразнеше от дървените фигури. Шахматистът вижда не фигури, а някаква енергия и потенциала на всяка фигура. За него шахматната партия е сблъсък на енергийни феномени. Те виждат това не като натюрморт, а като процес. И ако вземем Гогол, Достоевски, Тургенев – на тях също окръжаващата ги Русия често им е пречела да се съсредоточат, дразнела ги е (смее се). Това е нормално. Аз измислих идеята за „Лед“ в Япония в много горещ месец. Започнах „Виелица“ в Берлин, в сополивия период между сезоните.

Когато излезе „Денят на опричника“, Вие казвахте, че във Вас се е събудил активният гражданин. Какво става с него сега?

Не мога да кажа, че той е твърде буден. А ако трябва да говорим сериозно, то от двадесетгодишната си възраст бях убеден антисъветчик и ненавиждах съветската власт. И още тогава разбирах, че нормалният човешки свят е европейската демокрация. Оттогава не съм изменил на това свое убеждение. С „Опричника“ всичко беше по-акцентирано, защото жанрът диктуваше правилата. Навярно, когато страната се свлича по наклонената плоскост, е трудно да опазиш гражданина в себе си (смее се). Гражданинът се изсипва от теб! Звучи двусмислено, нали? Възможно е това да е проява на малодушие… Навални ще ме осъди. Но аз отдавна разбрах, че не трябва бързо да се променя менталността на народа. И работата не е в смяната на правителството. Европейците отдавна вече живеят в свят, в който държавата им служи. А в Русия ние стотици години служим на държавата. Това е главната онтологична разлика.

А още кой сте Вие? Московчанин?

Аз съм роден в Подмосковието. Тук сега и живея. В Москва се старая да пребивавам рядко. Този град загуби лицето си през последните 20 години и на мен не ми е комфортно в него. А например в Берлин – да. Това е много приятен просторен град. Спокоен. Той, както и Ню Йорк, е готов да приеме всички. Не дели хората на свои и чужди.

А как Ви се струват старанията на московските власти да обърнат града с лице към неговите жители? Велоалеи, паркове, пешеходни зони… Разхождали ли сте се по „Кримска крайбрежна“?

Нощем, нощем! Тогава няма коли… Абе навсякъде съм се разхождал. Проблемът е в това, че Москва, както и по съветско време, не е град, а държава в държавата. Град на държавната власт. В него има много силна заплашителна държавна енергия – аз я чувствах още като дете, когато се разхождах по Червения площад.

На Червения площад неотдавна проведоха фестивал на книгата – опитаха се да върнат мемориалното пространство на читателите и писателите.

Да, да. Но нищо не се получава. В този град на всяка крачка чувстваш, че си неканен гостенин. А стопанинът е държавата, която във всеки момент може да направи нещо с твоето жилище, кола, с тебе на улицата. С какво се различава Берлин от Москва? В Москва се проточва екзистенциална граница между твоето частно пространство и външното, градското. Всеки път, когато излезеш от собствения си уют, усещаш границата: излизаш на улицата и разбираш, че тук твоят уют свършва – него никой не го взима предвид. В Берлин такава граница няма въобще. Ти си излязъл на улицата и там действат същите тези закони, които важат и в твоето жилище. И в това е колосалната разлика.

Хубаво, хайде да поговорим за бъдещето, което в Русия нерядко е преобърнато в минало.

(Смее се) Да, и тази преобърнатост в голяма степен определя недоумяващото изражение на лицето на руското настояще.

Как Ви изглежда Вашето персонално бъдеще?

За щастие аз вътрешно не остарявам и не чувствам възрастта. Затова и бъдещето за мене е както преди – tabula rasa. Не зная какво ще правя. Неотдавна се замислих, а каква всъщност професия имам? С какво изобщо се занимавам?

Вие веднъж май казахте, че сте не само художник оформител, но и че още готвите добре, следователно няма да пропаднете в живота.

(Смее се) Да, поне няма да бъда гладен. Ако има продукти, разбира се. Но аз все повече се убеждавам, че писател не е никаква професия. Това е някакво занятие. В голяма степен принудително, свързано с особеността на твоята психосоматика. Както е казал Елиът, според мен литературата се пише не заради това да създава преживяване, а за да може пишещият по-бързо да се избави от него. А каква е тази, по дяволите, професия – да се избавяш от преживяванията?

С какво сте зает в дадения момент?

Почивам си. Много пътувах през тази година. Бях на три литературни фестивала – два в Италия и един в Полша. В Италия моят „Опричник“ получи наградата „Грегор фон Рецори“. И още имаше една изложба във Венеция. 

Вие неведнъж сте казвали, че сега словото Ви е по-интересно от рисунъка. И изведнъж нарисувахте 15 картини с масло. Какво се случи?

Да, трудно е да се обясни. В началото идеята беше напълно проста: у нас, в новото берлинско жилище има бели стени. Искаше ми се нещо да закача на тях. И аз реших да нарисувам картина с маслени бои. Отидох в огромния магазин Boesner. Това е рай за художниците – там има всичко. Спомних си как през 70-те години се снабдявах от спекулантите с четки с косъм от колонок (бозайник от семейство порови, сибирска невестулка – бел. ред.), холандски гваш, не беше възможно да си купиш хубаво платно… Сълзи ми се наляха в очите, трябва да отбележа, в този магазин (смее се). Купих си бои, рамка с платно, всичко, което ми беше нужно, и се хвърлих на платното.

Идеята да се върна към живописта перманентно изплуваше в съзнанието ми. Опитвах се да разбера защо се случи това. Навярно нещо не е било реализирано в младостта ми. Аз не успях да се разгърна в живописта, докато литературата понесе всичко.

В кой момент стана ясно, че се получава нещо повече от украса за интериора?

На втората-третата картина. А после възникна този проект. Двамата с художника Женя Шеф направихме павилиона „Телурия“. И романът помогна, разбира се.

Някога Вие ми бяхте казали, че книгата трябва да бъде самодостатъчна. И изведнъж – 15 картини по мотиви от „Телурия“. А можехте да напишете симфония…

(Смее се) Слухът ми не е много добър. Най-вероятно мен ме вдъхнови Берлин. Това е такъв културен център, Наташа, и не трябва да забравяме, че след „Телурия“ на мене трета година нещо не ми се пише. Аз не съм правил преди такива конструкции като този роман. В него има някаква тоталност. И видимо това за автора не е преминало даром и още не е спрял да си отдъхва след него.

Когато излезе „Телурия“, Вие казвахте, че да се опише съвременният свят по класически начин, сега е невъзможно. А може би следва да се отиде и още по-нататък? Единният художествен език е невъзможен и е настанала епохата на новия синкретизъм?

Gesamtkunstwerk? Ами това нали вече се е случило. Ако вземем съвременното изкуство, то става разбираемо, че то е синкретично. Но на мене някак всъщност ми се искаше да хвърля предизвикателство на това, архаично да отстоявам живописта като такава, защото нея вече я разкъсаха многочислените арттехнологии. Сега на мене ми се струва, че си заслужава да се върнем към жанровата чистота.

Материалът се публикува в съкратен вид. Оригиналният текст http://lenta.ru/articles/2015/08/06/srkn/.

"Российская газета". Всички права запазени.