Лекар или агент на КГБ?

Животът и професията на Чазов са му дали възможността да лекува редица политически деятели от миналото – Брежнев, Андропов, Черненко, Жуков, Келдиш и др. Книгата е летопис на съветското минало и първите години на нова Русия. 23 години от живота на държавата – 23 години лекарска практика. Неговата позиция му е позволявала да знае всичко, което е ставало зад кулисите на Кремъл.

На Запад са го смятали за висш офицер на КГБ. От 1987 до 1990 година Евгений Иванович е министърът на здравеопазването на СССР и на този пост осъществи немалко реформи. Под негово ръководство започна да работи медицинското застраховане, здравеопазването определи приоритетните си задачи – борба със СПИН и туберкулозата, подобряване на детското медицинско обслужване и това на онкоболните. След напускането на държавния пост, Чазов се върна в Кардиологическия център, който ръководи и досега.

В книгата са събрани на едно място миналото на страната и размислите на силните на деня, лекувани от Чазов. От Брежнев до Елцин – как висшите държавни руководители са взимали сложни решения, как са се справяли с болестите, какъв е бил техният живот. Чазов се е постарал да бъде обективен. Според него е сложно да оценяваш всяка значима историческа личност. Не само личните симпатии или антипатии, но и политическата обстановка влияят върху оценката.

Безпристрастно възприемане на историята практически не съществува. Като доказателство той дава примера със своята  жена: „Като съвсем млада, жена ми е работила в медицинското управление на Кремъл. Веднъж я помолили да придружи И. В. Сталин при посещението му при ръководител на една от чуждестранните комимунистически партии, който е бил на изследвания в болницата. Качвайки се с асансьора, тя е забелязала, че ръкавът на шинела на Сталин е закърпен.

Трябва да се знае какво е означавал по онова време Сталин за всеки съветски човек, още повече за младо момиче. Това е парадокс – убиец на милиони, тиранин и в същото време човек, който не мисли за собственото си благо, който е лишен от лакомия, аскет. „Значи Сталин не мисли за себе си, а мисли за нас, за народа”, решила тогава младата наивна девойка”.

Според Чазов в съвременните медии Брежнев „е представен единствено като олицетворение на бездарността и рушветчия, причината за всички беди на съветските хора”. Но често забравят, че в историята е имало поне двама Брежнев – Брежнев, подписал Московския договор, Преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия, Хелзинското споразумение, и Брежнев, последните години на когото  получават  названието „застой” и се характеризират с обща криза и надпревара в ядрените въоръжения. Книгата „Здравето и власт” ще се появи в книжарниците след няколко седмици. „Российская газета“  предлага на читателите откъс от книгата:

„Ворошилов беше успял някакси в разгара на сезона, с големи трудности да получи за почивка вила в Крим. Научавайки, че ние сме в Ялта, той покани мен и моите колеги. Беше тъжно да видиш, как човекът, един от най-близките на Сталин, гордо показва тристайната си вила, пояснявайки, че вижда в това проява на народната любов и уважение към него – към героя от Гражданската война, който е направил толкова много за страната на работниците и селяните. 

Дълбоко в себе си съжалявах К. Е. Ворошилов, който се опитваше да запази реномето си на виден политически деятел, народен герой и който едновременно с това разбираше, че вече е ненужен. Тогава в Крим изпихме една бутилка шампанско, защото той  признаваше само тази напитка.
След чаша шампанско „маршалската” му превзетост  изчезна. Той си спомни своята младост, миньорската Горловка, украинските песни, които предложи да изпеем под неговото ръководство. Той нямаше слух. Пеейки с него украинските песни, в това число и петлюровски, аз все повече съжалявах този нещастен стар човек, за когото всичко беше останало в миналото.

Трудно ми е да го съдя за миналото му, за неговите истински и въображаеми заслуги към страната и народа, за ролята му в репресиите срещу невинни хора. Сега се отварят нови страници на историята, нови страници за борбата за власт, в която никой не е спазвал каквито и да е принципи.

В центъра на тази борба се оказа и Ворошилов, който подкрепи сталинския курс за терора – като един от важните лостове в борбата за власт. Аз постоянно си мислих – защо след като обкръжението на Сталин: Молотов, Маленков, Каганович, беше „разгромено”, честният Н. С. Хрушчов не само не отстрани Ворошилов от всичките му постове, а напротив – подкрепи го? Маршал Жуков, когото аз дълго време наблюдавах като лекар, и който добре познаваше К. Е. Ворошилов, каза веднъж за него:

„Смел човек, но като военен ръководител е слаб, а със Сталин отношенията му бяха сложни”.
През тези две години, в които имах срещи с Ворошилов, той нито веднъж не си спомни нито за Сталин, нито за неговото обкръжение, нито за своите отношения с него.

Той беше тежко болен. Освен атеросклерозата, която се отразяваше върху неговата памет, той имаше изразени промени в белите дробове, довели до сърдечна недостатъчност. Той  често боледуваше  от възпаление на белите дробове, поради което  често го посещавах в неговата вила. От времената на Сталин, той беше свикнал да става късно и всеки път охраната, която очакваше той да излезе, се  чудеше – жив ли е или не, да къртят ли врата или да изчакат още малко. Да чукат беше безполезно – той  чуваше лошо.

Спомням си как веднъж, след дългото чакане на появата му, охраната започна да изкъртва вратата, и изведнъж, за общо учудване, тя се отвори и излезе Ворошилов, учудвайки се: „Какво правят тук всички тези хора?”

Той  почина от сърдечна недостатъчност след поредното възпаление на белите дробове. Когато за последен път го транспортирахме в тежко състояние от вилата в Кунцевската болница, аз му предложих да го транспортираме с носилка с кола на „Бърза помощ”. Но Ворошилов категорично отказа, заявявайки, че маршали на „глупави носилки” още не са карани. Той извика от Върховния съвет една „Чайка”, седна на сгъваемата седалка за запазване на стойката си, и така тръгнахме за болницата”.

Редица апаратни чиновници, а и членове на Политбюро, се дразниха от това, че лекувах Ворошилов, от моите визити при него на вилата му и в болницата. Но смятах и все още смятам, че лекарят трябва да остане лекар, независимо от това, какво положение заема неговият пациент в този момент и какво е отношението към него от страна на бързо променящото се общество“.

"Российская газета". Всички права запазени.