Художникът Николай Полиски, който обича всичко

В селото Никола-Ленивец на 220 км от Москва се провежда и международният фестивал за ландшафтни обекти „Архстояние“, който тази година отбеляза 10-ото си издание.

В селото Никола-Ленивец на 220 км от Москва се провежда и международният фестивал за ландшафтни обекти „Архстояние“, който тази година отбеляза 10-ото си издание.

Николай Полиски
Николай Полиски е народник от XXI век, приобщил се към селския живот, за да създава изкуство и да съчетава народните занаятчийски традиции с практиките и стратегиите на съвременното изкуство.

Николай Полиски разказа как са създадени големите му творби.

Снежни човеци

Всичко започва през 2000 г., когато изведнъж осъзнах, какви невероятни ресурси са това – снегът и пустата, никому ненужна земя: отивам където поискам, правя каквото искам... А разбрах и още, че трябва да измисля нещо, свързано с това място – със село Никола-Ленивец и с тези ресурси. Невъзможна шир, човешки ресурс: хората, които лесно се съгласиха да участват в такова странно на пръв поглед дело като съоръжение от цяла армия снежни човеци, работеха весело и хубаво.

Кула от сено

През 2001 г. ми дойде идея да направя нещо от сено. Искаше ми се да направя не просто огромен куп, а нещо сакрално и изпълнено с патос: така се появи формата на зикурата (зикурат - вид храм, стъпаловидна пирамида, бел. ред.). Самата технология ми подсказа, че това трябва да бъде зикурат, т.е. рампа, по която да се катериш, трупайки все повече и повече сено. В този проект участваха 100 души – всички, които донесоха дори и стръкче трева, станаха мои съавтори.

Помня как интелектуалците се смееха на мен и моята кула и говореха, че съм се побъркал и вместо да рисувам картини, които се продават добре, съм отишъл да кося трева. Но именно този проект ме увери в моята правота: забелязаха ни, западни куратори ме поканиха да направя изложба във френския гр. Кемпер и изобщо след „Кулата от сено“ всичко тръгна много по-активно.

Колона от лозови клони

През 2002 г. ни поканиха в градчето Ди във Франция на фестивала Est-Ouest (Изток-запад). По това време бяхме започнали да се увличаме по плетенето от върбови клони и на срещата с френските куратори чрез преводача казах, че сме готови да изплетем нещо и във Франция. Но преводачката преведе думата „върба“ като „лоза“... И така, аз пътувам към Кемпер за изложбата си и по път се отклоняваме на юг, където ми показват „поръчаната за мен“ лоза.

Гледам тази изтръгната от земята, натрупана на купи безмерна красота и се изпълвам с щастие, че съм намерил уникален материал. Колоната приличаше и на ствол на дърво и, както ми каза една френска журналистка, едновременно пораждаше асоциации с илюстрациите от „Ад“ на Данте: лозовите клонки напомняха на хората, които се опитват по пирамидата от човешки тела да се доберат до преизподнята. След година колоната беше премахната, а сега на нейно място има детска въртележка.

Лихоборска порта

През 2005 г. архитектът Галя Лихтерова ни покани да направим нещо в Москва и ни показа едно много доста зловещо място – превърналата се в сметище долина на р. Лихоборка. Точно по това време кметът Юрий Лужков беше решил да направи на това място парк, да изчисти реката, да направи бряг, да превърне сметището в място за разходки.

Като видяхме всичко това решихме да издигнем порта, през която хората да влизат в околната среда, в загубения свят. Проблемът беше, че ни беше трудно да намерим органична за това място форма, която да си съперничи с огромните геометрични съветски блокови ужаси. Тогава си се представих като градски гарван, свил гнездо, чиято форма напомня на съвременната градска архитектура. Получи се една геометрия от хаос.

Жар птица

Направих „Жар птица“ на Масленица (Сирни заговезни) през 2008 г., но идеята за проекта ми хрумна доста по-рано – още през 2001 година. Стори ми се, че би било хубаво да инсталирам такава шега на острова, за да може тя да се отразява във водата или да хвърля отражения върху повърхността на леда. Но да направиш подобна форма извън заводски условия може само ентусиаст и „левак“. И един такъв човек се появи. Владимир Стребан – моят съавтор в този проект; инженер, човек, който владее всякакви работни професии – без него този предмет щеше да съществува само на теория.

Големият адронен колайдер

През 2009 г. Люксембургският музей за съвременно изкуство MUDAM ни покани да направим нещо. Като видяхме огромната изложбена зала, разбрахме, че тук трябва да създадем нещо здраво и посветено на важна социална тема. Оттук се роди и идеята да направим колайдера, за който говореха всички, но от дърво. Колайдера сглобихме тук, в Никола-Ленивец, а след това го закараха в Люксембург в два огромни вагона. След това, по време на изложбата, десет деца от селото в бели роби и очила обслужваха нашия колайдер. Всичко това беше изящно и красиво, на откриването на изложбата ни в класическо Porsche дойде великият херцог Жан. Децата бяха малко учудени – мислеха си, че херцогът трябва да се вози в карета. 

Ловни трофеи

Преди няколко години с мен се свърза дизайнерът Филип Старк с предложение да направим дървени животни за оформлението на хотела Le royal Monceau в Париж. Строежът на хотела се финансираше от катарски шейх, затова дизайнерът се презастрахова – самоцензурира се и помоли да не караме свине, глигани, кучета и други такива „нечисти“ животни. Е, щом не искаха, нямаше да им караме: заменихме свинете с козли и овени. Ако някой предложи козел на някой руски милионер, той би се обидил...

Бобур

Докато застроявах Никола-Ленивец със своите обекти, се опитвах да мисля как градските строители, докато усвояват пространството, установяват в него своеобразни опорни точки. Ние вече имаме фар, сега се появи и музей. Защо „Бобур“? Когато отидох в Париж и видях абсолютно нетипичното за този град здание, придобих усещането, че то много ми харесва. Харесват ми подложките на вентилационните врати на Бобур, затова и ги заимствах и действително положих очертанията им в основата на една съвършено различна архитектурна форма.

Селпо

На централния площад на село Звизжи, където живеят моите съавтори-художници – те са селяни, стоят развалините на бившето селпо (селско потребителско общество). Отдавна ми се искаше да вдъхна живот на тези руини. Обърнах се към местните хора и към онези, които посещават нашия фестивал и им предложих да си поделим разходите, защото нямах пари, и да превърнем целия свят в едно селпо чрез една нова скулптура. Идеята за кооперацията като цяло ми е много близка – вярвам, че е възможно с усилията на много хора да се направи нещо хубаво. Имаше една руина, а накрая имахме една скулптура с богата текстура. На какво прилича тя сега? Ами, ние не страдаме от излишна религиозност, но по принцип – това е храм, при това храм, който не е свързан с никаква конкретна религия.

Текстът се публикува със съкращения. Оригиналната статия

"Российская газета". Всички права запазени.