Режисьорът Георгий Данелия е сигурен, че не е заснел нито един сериозен филм

Георгий Николаевич, всичките Ви филми са за обичаните от нашата култура „малки”, обикновени хора. Защо те Ви интересуват?

А какво значи необикновен човек? Дали директорът на совхоза Коростельов от първия ми филм („Серьожа”) е обикновен? Обикновени ли са летецът Мизандари от „Мимино”, преводачът Бузикин от „Есенен маратон”? Всеки мой герой е необикновен не в смисъл социално положение, а като човек, индивидуалност, всеки е със своите стремежи. Единият от тях искаше голямо небе, другият ухажваше девойка и се криеше от жена си, третият обичаше доведения си син като роден...

Различни хора, и така се получи, че и филмите се оказаха различни, за различното в нашия живот.

Знаете ли, когато започвах, не ми е минавала мисълта, дали да не снимам всички страни на живота наоколо. Вече 60 години съм в киното и винаги ми се е искало само едно - филмите ми да са различни. Ето, заснехме с Таланкин филма „Серьожа”. Филмът имаше световен успех, получи награди на фестивали и всички започнаха да ми предлагат сценарии за деца. Заснехме филма „Пътят към пристанището” за боцмана Росомаха и ни затрупаха със сценарии за моряци и летци. А след филма „Аз крача из Москва“ започнаха да ни предлагат лирични сценарии. А моите филми не си приличат един с друг. Героите ми са различни, различна е стилистиката и събитията. Те се различават като небето и земята.

Те си приличат по това, че всички постигнаха успех, всички станаха култови филми.

За щастие бързо разбрах, че ако снимам, разчитайки на успех, няма за заснема нищо. Трябва да се снима това, което ти харесва и за което няма да се срамуваш после. Ето защо правиш всеки филм като за първи път и понякога даже забравяш какво си направил преди. Истината е, че когато дълго практикуваш професията режисьор и си написал много сценарии, е много трудно да не откраднеш от себе си и да не се повториш. Понякога си мислиш: колко хубаво съм го измислил, а после се сещаш, че всичко това е било преди 40 години.

Вашите обикновени герои постоянно попадат в необикновени ситуации, макар после тези ситуации да се оказват ежедневие. Мислите ли, че животът е поредица от случайности? 

Човечеството не може да реши този философски въпрос вече много хилядолетия – има ли съдба, която е само твоя, или всичко е следствие от движението на времето? Да, моите герои постоянно се сблъскват с определени обстоятелства, но и самите те могат да ги предизвикат. Задачата ми е да разкажа за тези хора, да покажа техните истории, показвайки и моето отношение към всеки от тях с всичките им добри и лоши навици.

Същите, които има всеки от нас...

Да, всичките тези герои имат някои странности като всеки от нас: и Афоня, и Мимино, и Бенджамин от филма „Не тъгувай”. Но аз винаги защитавам всеки от тях. В моите филми те са доста симпатични и, забележете, никога не престъпват границата, отвъд която стават противни. Може би това, че ги обичам, е причина и зрителите да ги заобичат.

Понякога филмите Ви са били снимани при обстоятелства, които трудно можеш да си представиш...

Да, например, когато снимах филма „Паспортът”, работата беше напълно невъзможна, и е истинско чудо, че изобщо заснехме филма. Преди началото на снимките СССР все още не поддържаше дипломатически отношения с Израел. И ние с Габриадзе заминахме за Израел почти нелегално. Вече бяхме одобрили актьорите. Оказа се обаче, че спират филма, за да не си развалим отношенията с арабските страни... Стана така, че получихме официално разрешение да заснемем филма, след като той вече беше излязъл на екран. 

Да не би преди това да не сте обръщали внимание на политическите реалности?

Вижте какво, снимах и при Хрушчов, и при Брежнев, и при Черненко, и при Андропов, и при Елцин и Путин. Не можех всеки път да си сменям позициите, изхождайки от политическия момент. Разбира се, самоцензура имаше винаги. Не снимахме неща, които биха били оценени като враждебни и които при цялото ни желание не биха могли да бъдат снимани.

Киното не е роман, не можеш да го напишеш и да го скриеш в чекмедже... Режисьорът не работи само в къщи: носехме сценарий, той трябваше да бъде утвърден, да започне процедура, да се предостави техника, да бъдат одобрени актьорите... Затова, когато през 80-90-те години имаше прожекции на забранените филми, всички се чудехме защо са спрени тези филми? Според формалната логика в тях нямаше нищо скандално или антисъветско.

А какво би Ви очаквало след епизода с „последното дихание на господин ПЖ” в „Кин-дза-дза”?

Това беше на границата на перестройката. След като предадохме филма, чакахме дълго (половин година), докато Госкино го одобри. Що се отнася до последното дихание на „ПЖ”, аз имах предвид това, за което мислeхме всички. През целия си живот гледах огромни плакати, портрети – на Хрушчов, на Сталин, на Брежнев – всички тези последни издихания. Никога не съм бил настроен опозиционно, така че не знам какво бих се осмелил да кажа. Просто казах: най-обикновени хора попаднаха на тази планета, а там има ето това. Ако вие, другарю зрител, считате, че това прилича на СССР – значи вие се отнасяте лошо към своята страна.

Филмите Ви не си приличат, но имат нещо общо – те са лирични комедии...

Работата е там, че имам само една истинска комедия – „Тридесет и три”. Да, исках да заснема например „Двубоят” на Куприн, но не се получи, размислих, както и „Престъпление и наказание”. След това започнахме „Хаджи Мурат”: определихме мястото за снимане, вече мислех за актьори, но проектът беше спрян.

Веднъж, много отдавна, вървейки из Москва, чувам някой ме вика от преминаваща кола. Беше Евтушенко, който ми каза: „Данелия, видях „Не тъгувай”. „И какво?”, питам. А той: „Мисля, че вече трябва да направиш сериозен филм”. И си продължи по пътя.

А съдбата реши да не заснема нито един сериозен филм.

"Российская газета". Всички права запазени.