Димка: тайните на изработката на руските играчки

Анастасия Рупасова
Димковската играчка е един от най-старите народни занаяти в Русия, зародил се преди повече от 400 години на територията на Кировска област, в село Димково. И до ден днешен майсторите строго пазят традициите за направа на димка.

Историята и начин на изработка на димковската играчка

Димката е уникална играчка, нито една не се повтаря с друга, всяка е със свой сюжет и орнамент. „Обикновено играчката се състои от няколко детайла. Червената глина позволява без допълнителни средства всички части да се „залепят“ една за друга. Необходим е само инструмент, който заглажда мястото на съединяването им така, че да не се вижда „шевът“, разказва Оксана Романова, преподавател по оформяне и оцветяване на димковски играчки в Академията по керамика „Амфора“.

Готовата играчка се суши за 5-7 дена. След това тя се озовава в пещта, където при 900°С се изпича. Едва след това се нанасят белите бои.

Не е известно със сигурност кога точно и кой е измислил димката да се боядисва в бяло. Предшествениците на димката – глинените кълбета и свирки – са били или черни (осмолявали са ги), или червени – цветът на глината. Съществува предположение, че започнали да боядисват играчките в бяло във връзка с появилата се мода на порцелановите съдове.

„Селяните, след като видели порцелана в чорбаджийските къщи, сменили фона. Белите бои се правели от разтворен в мляко тебешир. Играчката била потопявана в сместа, а след това се оставяла да съхне. Докато съхне, млякото прокисвало, благодарение на което основата ставала много здрава“, обяснява Оксана.

За направата на боите също се подхождало творчески: правели ги на базата на яйчен жълтък, белтък и квас. Независимо от това, че селяните имали оскъдни възможности, цветовата палитра била широка и ярка – при направата на димка никога не се използват бои с бледи тонове. Много често орнаментите на димковската играчка са съвсем прости: най-ранните майсторки нямали никакви специални инструменти, често нямали дори и четки.

Сюжетите на димковските играчки

Оксана разказва, че майсторите на димковски играчки винаги са вземали сюжетите си от живота. „Правели всичко, което виждали около себе си: животни, сцени от селския бит – рибари, жени с кобилици, красиви госпожици и кавалери, каквито се срещали по панаирите“.

В годините на съветската власт майсторите на димка се обръщали към темата на научните постижения и космоса: сред колекционерите на димка е широко разпространена композицията от мъжка и женска фигурки в скафандри, стоящи под ябълково дърво, все едно са Адам и Ева. Смята се, че тези персонажи олицетворяват Терешкова и Гагарин. Смешните и нелепите случки от живота на самите майсторки също така намирали отклик в творчеството им.

Навремето Зоя Пенкина, потомствен майстор на димка, изпълнена с впечатления от първото си пътуване в московското метро, направила композиция: развълнувана бабка, притисната от въртящата се врата на входа, а отстрани я наблюдава също толкова развълнуван дядо.

В традиционния си вид димковската играчка за малко да изчезне още преди сто години. Но тя била спасена от Анна Мезрина, единствената майсторка на димка, която продължавала по старинен начин да оформя играчките, и художникът от град Вятка (Киров) Алексей Денишин. Именно той се захванал да популяризира занаята, да издава албуми, занимавал се организирането на републикански и световни изложби, издействал изграждането на работилници и пълното обезпечаване на майсторите с всичко необходимо.

Димката в наши дни

По-късно Кировският съюз на художниците създал специален Художествен съвет, който следял, дали се спазват каноните при направата на димка. Играчките, които не отговаряли на традициите, се възприемали негативно и на място били разбивани с чук. По този начин се предотвратявала появата на ново течение в занаята.

Обучението по направа на димка първоначално е било в семеен кръг: опитът се предавал от майка на дъщеря. Но през 60-е години на ХХ век отношението към въпроса станало по-просто – започнали да набират „външни“ ученички. Бъдещите майсторки държали изпит по живопис, рисуване и композиране, а също така полагали своеобразен тест: пред изпитвания поставяли проста фигурка, а той трябвало да направи нейно точно копие.

По същия принцип се провеждало и обучението – първоначално ученичките копирали най-известните играчки до съвършенство, а след това вече измисляли свои сюжети. Желаещите да станат майсторки на димка преди са били много повече, отколкото сега: в наши дни потокът наброява от 7 до 15 ученички.

Най-големите колекции на димка са представени в Музея на димковската играчка и във Вятския художествен музей „Васнецови“. Димковски играчки може да си закупите през официалния сайт.

"Российская газета". Всички права запазени.