„Русия от моето детство“: Човекът, който никога не спира да пише пръв

Петър Вацов започва да си пише с руско другарче още през 1960 г., когато изпраща писмо до „Радио Москва“ с молба да му дадат адрес на руснак на неговата възраст, с когото да си кореспондира. Радиото се отзовава и това е началото на един интересен живот, чиито епистоларни приятели са около 600 души за 56 години, изпълнени с писане, любопитство, разкази за нашия и техния живот и много страст да опознаеш другия.

Съвременните деца не биха разбрали този разказ, защото от момента на проговарянето си ползват скайп, а малко след това – имейли и чатове. На въпрос как да обясня на едно 8-годишно дете например, че писането на писма на хартия е специално изживяване, Петър Вацов отговаря просто: „Трябва да получи първото си интересно писмо!“. И не мислете, че този колекционер на думи и съдби е ретро – той също ползва електронна поща, но не се е отказал от шика на хартията.

Интервю на Дея Йорданова с Петър Вацов, участник в „Русия от моето детство“. Снимка: Велислава Хубавий

През голяма част от разговора си задавах въпроса какво е карало този човек да изпраща по 250 новогодишни картички към половината свят, да има таблици с имената, имените и рождените дни на хора от другия край на света. Някои от тях, като Валя от Колчугино, е била тийнейджър, когато през 1960 г. започват да си пишат. После се жени, има деца, а сега е прабаба, но продължава да чака писмата на Петър Вацов.

Виждат се за първи път 11 години след началото на кореспонденцията помежду им. Тъй като самият Вацов е бивш преподавател по стокознание във Варненския икономически университет, голяма част от тогавашните младежи, с които започва да си пише, днес са доценти или професори – допаднали са си. 

Валя от Колчугино – на малката снимка долу в средата е в началото на тяхната кореспонденция, а на снимката горе е булка, няколко години по-късно. Снимка: Велислава Хубавий

Тази история води началото си от едно момче, което живее на брега на Дунав в град Свищов и което започва само да се грижи за набавяне на стотинки за международни пощенски марки – научава се само да гребе с лодка, въпреки че баща му е моряк. Усвоява и как да измерва нивото на р. Дунав с едно шише, вързано на връв, а ние после слушахме в 15.00 ч по БНР за „нивото на река Дунав в сантиметри“. И тук отново го питам – защо има тази страст у него към кореспонденцията – искал е да се ожени за чужденка или да си запълва времето – „исках да не съм с тълпата“, казва замислено Петър Вацов.

Когато вади албума със стари снимки, картината започва да ми се прояснява, защото попаднахме на снимката на Таня от Коми, чието сърце е толкова болно, че от дете лежи в болници за лечение. Никой не знае колко ще е дълъг животът ѝ и когато спира да пише на Петър, той се ужасно притеснил. По онова време писмата пътували с авиопоща по 10 дни, но когато минали няколко месеца, страховете на Петър за Таня станали много силни.

Не успял да се свърже с нея години наред и накрая намерил познат в командировка до нейното родно място, който да мине през дома ѝ, да позвъни и да се представи кой го праща. Оказало се, че Тяна е оживяла, омъжила се е и се чувства добре. Изненадала се приятно, че някой толкова силно се интересува от нея и отново започнала да си пише с Петър. 

Още повече Петър се радва на случайностите, които го запращат в съвсем неочаквана посока. Изгубено писмо, което някой спасява по пътя и му го препраща и така намира нов човек с когото да си пише. Разказва, че понякога писмата стигат при него, без да е упоменат адресът му на плика, но пощаджиите вече го знаели и писмата все пак го намирали. Веднъж се изгубил в Парка на свободата в Москва и до смрачаване се лутал в търсене на изход. Накрая го спасило момиче – запознали се в този конфузен за него момент и започнали да си пишат. Петър е от хората, които наистина могат да хванат един детайл и да го развият до голям сюжет.

Спомен за Ваня Петкова, която облече България и Русия в стихове

За какво си пишат в тези писма от по няколко страници всяко? Питам събеседника си, защото днешните мейли, извън прикачените файлове с документи към тях, са доста телеграфни. Писали са си за филми, книги, за града си и никога не им омръзвало. На въпроса ми има ли някой, който да му се е сторил безинтересен събеседник и да е прекъснал връзката си с него, отговорът ме изненадва – „няма такъв, всички са интересни по своему“. Подходът му е специален – той не задава често въпроси, предпочита да разказва за своя живот – за това, което го вълнува, а другият човек често отговаря по подобен начин. 

Уважаеми читатели на „Руски дневник“, ако искате да усетите удоволствието от писането на писма на хартия и получаването на такива писма, включете се в нашия конкурс „Русия от моето детство“.

Удоволствието ще бъде взаимно!

"Российская газета". Всички права запазени.