Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Великите произведения на съветската епоха са изследвали хуманизма, заобикаляйки клопките на съветската цензура и идеология. Те са написани с уважение и любов към детето от хора, които наистина добре са познавали децата. Именно поради това продължават да ги четат и днес.
Съветската детска литература първоначално се е създавала с приложни цели: на младата болшевишка държава ѝ е бил необходим инструмент за идеологическо възпитание на децата и подрастващите.
Идеолозите на новата детска литература са се мятали от една крайност в друга. Под удар са се оказвали семейните ценности, възпрепятстващи възпитанието в духа на социализма, и произведения, в които семейният живот е бил описван в привлекателна светлина, са били лишавани от правото да съществуват. Войнстващите материалисти пък са се опълчвали на приказката, та там има място за вълшебство, а да се пълни главата на съветския човек със свръхестествено е недопустимо. Сред най-ярките преследвачи на приказките е била самата Надежда Крупска, вдовицата на Владимир Ленин.
През 1933-а властите поели пълен контрол върху детското книгоиздаване. Държавата оказвала безпрецедентна подкрепа на детската литература, влагайки в нея колосални ресурси, а в замяна поискала идеологическа вярност.
Идеологията си е идеология, но в крайна сметка всичко се решава от хората. На съветската литература ѝ провървяло с тях. За създаването ѝ помагал самият Максим Горки (1868-1936), писател, който е имал не само огромен морален авторитет след властта и народа, но освен това изповядвал страстна убеденост, че в новия човек трябва да се възпитава преди всичко обща култура и художествен вкус.
Горки вярвал, че книгите „трябва да способстват за развитието у малчуганите на интерес и вкус към знанието, <...> да ги запознават със старата действителност, разрушена от бащите им, и с новата действителност, която бащите създават за децата“. При това „не бива да се мисли, че всички детски книги без изключение трябва да дават познавателен материал. На нас ни е нужна и весела, забавна книга, развиваща у детето чувството за хумор. На децата, които още не са тръгнали на училище, са им необходими прости стихове, които обаче са и плод на високо художествено майсторство, които да дават материал за игра“. Такива са били постулатите в статията на Горки „Литературата – за децата!“, публикувана през 1933 година от вестник „Известия“.
Тези ценности е споделял и Самуил Маршак (1887-1964), станал първият главен редактор на Детското държавно издателство (Детгиз). Блестящ преводач от английски език и поет, той се придържал към девиза „Голяма литература за малките“ и не е търпял халтурата: книги за деца трябвало да пишат и илюстрират само най-добрите.
Прието е да се смята, че родоначалник на „ерата на новата детска книга“ е Корней Чуковски (1882-1969). Всяко съветско, а сега и всяко руско дете знае името му. Преди всичко от стихотворните приказки, с които за мнозина е започнало самото запознанство с литературата. В съветско време неговите детски книги са се издавали в милионни тиражи, а вилата му край Москва била място на безкрайно поклонничество за училищни екскурзии и начинаещи литератори.
Чуковски бил самоук и тръгнал от дъното, за да стане блестящ критик, философ и преводач. Както много по-късно ще се случи с Джоан Роулинг, идеята за първата приказка му дошла във влака. И ефектът от неговата неголяма стихотворна поема „Крокодил“, излязла през 1919 година, е напълно сравним със славата на „Хари Потър“. Според спомени на съвременници успехът на приказката за Крокодила, разхождащ се по улиците на Петроград, организирал нашествие на зверове срещу града, за да освободи своите събратя, страдащи в зоопарка, е бил зашеметяващ.
Каква е тайната на приказките на Чуковски? Те говорели с детето на разбираем и весел език – истински, а не фъфлещи, били живи и динамични, игрови и смели. Самият Чуковски е имал четири деца и добре разбирал потребностите на детето, отнасял се към малките с уважение, определяйки ги като „най-творческите елементи на човечеството“.
В книгата „От две до пет“ Чуковски се обръща към детската психология. Той цитира цяла колекция детски изказвания, анализира ги, търси закономерност в развитието на езика и нагледно показва особеностите на детското възприятие.
Досега активно се преиздават книги на Николай Носов (1908-1976). Герои в неговите книги са „малчугани“, малки човечета с детско възприятие на света. Само че въпреки малкия им ръст, мъничетата живеят в общество и решават напълно възрастни проблеми. Повествованието се води от името на Незнайко – наивен, но смел и весел малчуган.
В повестта „Незнайко в Слънчевия град“ Носов рисува града на бъдещето, в който малките живеят според комунистическите канони, а в „Незнайко на Луната“ героите попадат в развитото капиталистическо общество, в което се запознават с новостите в науката и техниката.
Политическият контекст за децата не е имал значение, затова пък заедно с „мъничетата“ те се учели да споделят, да се просвещават, да бъдат чистоплътни, да уважават момичетата, да помагат на приятелите...
На преден план в творчеството на Носов са взаимоотношенията между героите (и тук Носов се изявява като отличен психолог), както и комичното на ситуацията и вълшебството на сюжета.
Това са само няколко имена – десетки са прекрасните детски писатели и поети от съветската епоха.
„Охболи“ на Корней Чуковски
Приказки в стихове и проза за добрия доктор Охболи, който е готов да се впусне в най-опасни и далечни пътешествия заради здравето на пациентите си –зверове и техни деца. Авторът на криел, че „Охболи“ е написан по мотиви на повестта на Хю Лофтинг за доктор Дулитъл. Сюжетът на „Охболи“ не е свързан с някаква определена епоха, затова приказката била еднакво популярна и през 30-те и през 80-те години на миналия век.
Детските стихове на Агния Барто
Барто била популярна благодарение на гениалната простота на стиховете ѝ, те са научавали наизуст от първия път. Стиховете ѝ били написани сякаш от любяща майка или детегледачка. Герои били обикновени деца с имена Таня, Льоша, Вася и Света. Цяла Русия и досега знае наизуст тези стихове:
Нашата Таня силно плаче – изпусна топката в реката
(Наша Таня громко плачет / Уронила в речку мячик.)
Тихо, Танечка, не плачи – в реката топката няма да се потопи
(Тише, Танечка, не плачь / Не утонет в речке мяч).
А през 1997-а руската група „Маша и Мечките“ („Маша и Медведи“) написа песен по стихотворението на Барто „Любочка“, която веднага стана хит по цялата страна:
Момичетата на празника ще се съберат в кръг
(Девочки на празднике соберутся в круг)
Как танцува Любочка! Най-добре от който и да е друг
(Как танцует Любочка! Лучше всех подруг).
„Златният ключ или приключенията на Буратино“ на Алексей Толстой
Макар авторът на „Буратино“ Алексей Толстой да не е бил детски писател, той решил да адаптира за съветските деца приказката на Карло Колоди за дървеното момченце Пинокио и се увлякъл, а резултатът бил самостоятелна детска приказва с друг сюжет: по-авантюристичен, весел и подходящ за социалистическата държава. В приказката дървеното момченце се учело на четмо и писмо, на добри обноски и на това, че богатството и славата могат да се постигнат само със собствен труд. Скоро Буратино и неговите приятели – пуделът Артемон и момичето Малвина станали толкова близки на съветските деца, че вече можели да бъдат считани за руски. А името „Буратино“ се превърнало в търговска марка. С него наричали много неща – от лимонада до ракетна установка.
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
