Последните дни на руските писатели Николай Гогол и Антон Чехов

Wikimedia.org
Руските гении живеят изключителен живот и дори тяхната смърт се превръща във финална глава на техните произведения. Последните дни на Гогол и Чехов са изпълнени със зловещи чудатости.

Камбана от отвъдното

През 1848 година, когато Николай Гогол се завръща в Русия, след като 10 години е живял в Европа, той вече е известна личност. Твърдението Ние всички сме излезли от шинела на Гогол, което някои приписват на Достоевски, а други на Тургенев, е напълно вярно. Авторът на Ревизор, Нос, Шинел и преди всичко на Мъртви души прокарва нов път в руската проза, а и в световната литература. Гогол, който е сочен за основател на натуралната школа в руската проза, стига дори по-далеч, създавайки първите произведения на руския сюрреализъм и гротеската.

През есента на 1851 година Гогол, който никога не е имал собствен дом, се установява в Москва, в къщата на граф Александър Толстой (днес тя е превърната в музей), на Никитския булевард. Именно там той продължава да създава втората част на великата си поемаМъртви души. Силно привлечен от земята на великия Данте и литературното наследство на Ренесанса, писателят искал да създаде своя „Божествена комедия“, в която до момента, в първата част на Мъртви души, за голямо негово огорчение, той бил в състояние да пресъздаде само Ада.

Скрит зад удобното злорадство на лъжите на абсурдните му герои, лежи патосът на неговото съчувствие към човека. При все това аудиторията възприема произведенията му като скандални комедии. Във втората част на Мъртви души, Гогол искал да създаде Чистилището или Рая. Тази задача била по-благоприятна да напише поема, в която героите са добродетелни и почтени хора и нравствен пример за повечето руснаци. Очевидно той не успял в това начинание.

В Москва Гогол се движел сред кръг от приятели. Двама от най-близките му приятели, философът Алексей Хомяков и поетът Николай Язиков, били роднини, защото сестрата на Язиков, Катерина, била съпруга на Хомяков. Много умна, мила и любяща, тя била и член на компанията им. През януари 1852 година обаче тя починала само след три дни боледуване, след като се заразила с тиф, а била само на 35 години. Нейната смърт съкрушила Гогол. Той бил обзет от страх за собствената си смърт.

След провала с втората част на Мъртви души и смъртта на Катерина той отново изпаднал в поредната депресия и потърсил спасение в религията. Изгорил всичко, което бил написал до тогава (нещичко, макар и трудно, било спазено от пламъците), и това се харесало на неговия духовен наставник, ултраортодоксалния отец Матвей Константиновски, който съзирал в писането дяволско деяние.

През февруари, по време на Масленица (празник, който се отбелязва една седмица и е като Сирни заговезни, когато всеки се храни до насита), Гогол се отказал от второто най-любимо нещо в света след писането храната, и започнал да спазва светите пости. В момента, в който той спрял да пости, изпаднал в тотален срив физически и умствен. Докторите препоръчали водни бани и пиявици, за да се излекува. Те потапяли измършавялото тяло на Гогол във вана с вряла вода и изливали кани с ледена вода върху главата му. След това той трябвало да лежи в легло и те слагали половин дузина гладни пиявици на големия му нос. Вероятно той е изпитвал неописуема болка, но неговите мъчители връзвали ръцете и краката.

Според легендата Гогол бил склонен да изпада в летаргия и много се страхувал, че при някой от тия припадъци по погрешка ще го вземат за мъртъв и ще го погребат жив. Според слухове той искал ковчегът му да има вентилационна дупка и въже, вързано към камбана на повърхността, така че да извика помощ, ако се събуди в гроба. При все това нищо такова не станало. Преди да навърши 43 години, геният се представил пред Създателя в утрото на 21 февруари 1852 година. Гогол бил погребан в гробището на Даниловския манастир.

Шампанско и стриди

Антон Чехов. Снимка: Lori / Legion-MediaАнтон Чехов. Снимка: Lori / Legion-Media

Било два часа сутринта на 2 юли 1904 година, когато Антон Чехов поискал съпругата му Олга Книпер бързо да извика доктора. Тя отишла при двама руски студенти в съседната стая и ги помолила да извикат доктора, защото съпругът ѝ бил в делириум. Двойката била в спа града Баденвайлер (Германия). Известният писател, болен от туберкулоза, бил под грижите на лекар, специализиран по белодробни заболявания. Самият Чехов обаче имал медицинско образование, така че очевидно знаел колко лошо е състоянието му. Тревогите му, свързани със слабостта, били обосновани и в живота, и в творбите му, но той самият често пренебрегвал грижите около собствената си болест.

Когато доктор Швохрер влязъл в стаята, Чехов сам му съобщил новината: Ich sterbe (Умирам). Докторът му предписал инжекция от камфор, за да се ускори пулсът му, но това нямало ефект, затова поискал бутилка кислород. За какво?, попитал Чехов. Това е безсмислено. Докато я донесат, аз ще съм мъртъв. Доктор Швохрер, разбирайки, че смъртта е близка, телефонирал и поискал бутилка от най-доброто шампанско. Колко чаши, попитали го. Три чаши, изкрещял докторът. И побързайте, чухте ли? Чехов поел чашата от най-изисканото шампанско Моет (Moet), която Олга му подала, и отбелязал: Отдавна не съм пил шампанско.

Той изпразнил чашата си, отпуснал се и спрял да диша. Отиде си, казал докторът. Олга ще си спомни този момент в мемоарите си: Не се чуваха човешки гласове, нито всекидневните звуци. Имаше само красота, спокойствие и величието на смъртта.

Направено било всичко необходимо за транспортиране на тялото на великия писател до Москва. Тъй като било лято, сложили ковчега на Чехов в хладилното отделение на влак, където превозвали стриди, странност, която приятелите и роднините, очакващи пристигането на починалия, не могли да си представят. Нещо повече, на гарата имало военен оркестър, който започнал да свири погребалния марш.

Всички помислили, че властите, които били чувствителни към новините, искали да отдадат почит към великия драматург от Московския художествен театър, който само преди няколко месеца имал съкрушителен успех с най-известната си и последна пиеса Вишнева градина. Представете си изненадата на посрещачите, когато разбрали, че военната музика не е за Чехов, а за генерал Келер, който умрял в Манджурия, и чийто ковчег пристигал с друг влак.

Може да изглежда тъжно, че тези трагикомични случки бележат края на Чехов, но шегите на съдбата вероятно не са толкова важни за човек, чиято литература е била пропита от иронията, обвиваща живота.

"Российская газета". Всички права запазени.