Най-еротичните места на Москва през погледа на известни руски писатели

Дмитрий Биков.

Дмитрий Биков.

press-photo
През август бе публикуван сборникът с носталгични разкази „Москва: място на срещата“ (Редакция Елена Шубина, АСТ, 2016). За това как се е променял градът през различните епохи и за тайните на различните му райони разказват писателите Людмила Улицка, Дмитрий Биков, Дмитрий Глуховски, музикантът Андрей Макаревич, художникът Алена Дергилева, режисьорът Ролан Биков и много други.

Почти 870 години Москва като жив организъм трупа в себе си епохи: и царска Рус, и уютната провинциалност, и сталинската мощ на булевардите и „небостъргачите“. Москва е била муза за много руски писатели във всички времена, тя продължава да вдъхновява и съвременните творци.

„Руски дневник“ публикува откъси от новия сборник разкази за Москва.

Ролан Биков (1929-1999), актьор, режисьор, писател, сценарист:

Не мога да ви предам основното чувство на Москва, което узря в мен на 6-8 години. Този град е толкова мой, че за мен да полегна някъде и да подремна мъничко – ей така, просто защото съм се уморил, беше напълно естествено. Знаех такива места, където можеш да се скриеш, да видиш това, което едно дете не трябва да вижда. Много свободно се ориентирахме в Москва. По-големият ми брат имаше следния навик: „дай да идем да попътешестваме из Москва“. И незнайно защо винаги трябваше да ме мъкне със себе си през зимата. Замръзвах след 30 минути, а той, проклинайки ме, ме водеше по музеи или просто из града и ми разкриваше много неща. С него беше изключително интересно да се кръстосва из града, той виждаше това, което аз не виждах. Много научих от брат си, сега казват, че е интересно да се обикаля с мен.    

Москва е в любовта ми, в кръвта ми, в естеството ми и може би затова, когато за първи път пристигнах в Ню Йорк, казах: о, това е моят град! Същият ритъм. Никога не обръщаме внимание на това, в какъв ритъм живее човек, а това е много важно.

Имам си няколко московски тайни, например храма „Василий Блажени” и паметника на Гогол. Веднъж, още като влюбен юноша, се прибирах към ул. „Зацепа” в три през нощта през Червения площад. Беше лято. Вървях от Историческия музей към Балчуг. „Василий Блажени” се намира на хълм и в сумрак храмът не се вижда. Но с всяка измината крачка той, като изображение на снимка, се проявяваше и изникваше пред мен в цялата си безумна красота. Онази сутрин за пръв път забелязах това – вълшебната тайна на този изумително руски по архитектурата си паметник, в който хармонично се съчетават различни начала, както и в самата Москва.

Снимка: Владимир Астапкович/ТАСССнимка: Владимир Астапкович/ТАСС

Дмитрий Биков, поет, писател, журналист:

Москва е сгушена в улички, дворове, реката ѝ не тече направо, а криволичи. Именно от реката зависи характерът на града. И топлата, цялата в пухчета от тополи река Москва, и белите мустаци на пяната, разливаща се зад речното трамвайче, и Нескучната градина (Нескучный сад), също тайнствена и почти винаги  безлюдна – това е лицето на Москва, а не парадите и ЦУМ. Времето тук е като вода в езеро, никога не се движи.

И, разбира се, еросът. Районът Ленинские гори (Ленински хълмове) е не толкова короната на Москва, колкото, как да го кажа? Помните ли при Аксьонов: „хълмчето на любовта“... Това е най-еротичното място в Москва като цяло, защото наоколо има много студенти, там е Московският държавен университет, и всички, на които им се иска, но няма къде, през лятото отиват в тези буренаци с напълно ясни цели. Във всеки случай аз съм ходил. Там, точно на онова място, където река Москва образува дъга, гората започва почти от самия бряг. Само да се изкачиш малко по-нагоре и има няколко прекрасни сенчести поляни, почти недостъпни за хорските очи. През топлите летни вечери няма по-добро място от това. Място за какво? За всичко. Колко пъти съм се целувал там – невъзможно е да се преброи. А десетина пъти не само съм се целувал. И кой би помислил, че в Москва е толкова лесно да се намери място, където можеш да правиш всичко това сред природата? Естествено трябва да знаеш местата, но в края на краищата аз съм отраснал там.

И именно там някога аз се опитах да целуна едно момиче, което обичах може би повече от всички останали в целия ми дълъг живот. Никого не съм обичал и ненавиждал така. Всичко това продължи 17 години, но си струваше.

Гледка към Москва от панорамната площадка на Воробьови (преди Ленински) гори. Снимка: Panthermedia/Vostock-photoГледка към Москва от панорамната площадка на Воробьови (преди Ленински) гори. Снимка: Panthermedia/Vostock-photo

Дмитрий Глуховски, писател-фантаст, автор на „Метро-2033”:

Когато се преместихме в Останкино, аз бях някъде на 13 г. Следователно е било 92-ра година. Съюзът току-що се беше разпаднал, около станциите на метрото се образуваха огнища на свободната търговия с каквото ви хрумне – от белезници до палта от норка, да се излиза след 9 вечерта по улиците беше опасно, а цялата „имперска” инфраструктура, включително културните ѝ обекти, се оказа предоставена сама на себе си и започна да загнива.

Така стана и с ВДНХ.

Но ако вашият любим „Арбат” и разни там „Тверски-Ямски” улици, след като се поолющиха, си станаха лика-прилика с окупиралите ги бездомници и безкраки инвалиди – ветерани от войната, то ВДНХ (Выставка достижений народного хозяйства Изложба на достиженията на народното стопанство) само се разхубави от държавната небрежност.

Първото ми запознанство с нея беше още през слънчево-бетонното ми съветско детство, но това беше просто така, не влюбеност, а някакво детско учудване. А да се влюбвам във ВДНХ започнах през юношеството си. Точно тогава си бяхме взели куче и някой трябваше да го разхожда. Да, наблизо бяха и паркът „Дзержински“, и Ботаническата градина, но нито едното, нито другото могат да се сравнят с ВДНХ. Сигурно никъде другаде, освен във ВДНХ, не съм прекарвал толкова време – и сам, и с брат ми, и с приятели.

Снимка: Panthermedia/Vostock-photoСнимка: Panthermedia/Vostock-photo

Влизахме не през главния вход, а през задния, Хованския, минавайки по пътя от нашите панелни блокчета покрай онези буржоазни космонавтски къщи, виждащи се прекрасно от улицата, веднага се гмуркахме в малките асфалтови потоци на второстепенните пътища, течащи под клонестите дървета, и отивахме да се изгубим някъде.

Във ВДНХ беше най-добре: без маршрут, за никъде, там всеки път можеше да се изумяваш, да намериш нещо ново за себе си.

Изобщо какво знаете вие за ВДНХ? Сигурно сте чували само за павилион „Космос“ и за фонтана „Дружба на народите“. т.е. нищичко не знаете.

И аз не знаех нищичко.

И откривах като Колумб в шепнещото море на дърветата, удивителни острови, защото цялата ВДНХ е запълнена със странни, необясними съоръжения, за които друго място на Земята, освен тази територия, няма и не може да има.

"Российская газета". Всички права запазени.