Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Владимир Висоцки и Кира Муратова в "Кратки срещи"
Кира Муратова/Odessa Film Studio, 1967Лиознова е може би най-разнородната жена-режисьор в СССР. Тя експериментира с различни жанрове и разказва неразказани истории, като филмите ѝ са насочени към широки аудитории.
Лиознова е родена в еврейско семейство в Москва. Баща ѝ е инженер, а майка ѝ – шивачка. Татяна израства с любов към филмите и книгите (Лиознова чете много – твърди, че е чела най-великия роман на Лев Толстой "Война и мир" поне 17 пъти!). Копнее да разказва истории, които да вълнуват хората.
Неин учител е легендарният режисьор Сергей Герасимов (режисьорът на "Тихият Дон" и "Млада гвардия"). Едно от основните качества на всеки творец е способността му да разбере човек, убеден е Герасимов. Лиознова доказва, че е добър ученик и се научава да прави филми, които наистина са за всички и са по-скоро близки до сърцето, отколкото до ума.
В продължение на 30 години тя създава само 9 филма. Това се дължи отчасти на факта, че Лиознова никога не жертва качеството в преследване на успеха. Нейните стандарти са толкова високи, че инвестира огромно количество време, усилия и емоционална енергия във всяка лента.
Във филмографията ѝ има докосващи истории за любов ("Три тополи на Плюшчиха"), музикални комедии ("Карнавалът") и дори експериментална драма ("Ние, долуподписаните").
Но успехът ѝ идва през 1973 г., когато "17 мига от пролетта" излиза на екран. Градските улици се опразват, защото милиони зрители са пред телевизорите, за да гледат творбата на Лиознова. Епичният ѝ телевизионен сериал от 12 части се развива през 1945 г. и разказва историята на съветски шпионин (в ролята е Вячеслав Тихонов), който прониква в редиците на нацистите, за да осуети операция "Изгрев".
Един от най-добрите моменти в историята, е когато Исаев-Щирлиц и жена му (в ролята – Екатрина Градова) тайно се срещат в немско кафене. Те не могат да говорят открито и си общуват с очи и скрити емоции, с мелодраматична нотка.
Муратова е последният радетел на света на съветското инди кино. Кира, която е дъщеря на румънски революционери, е режисьор по рождение, но е трудна за дефиниране. Родена е в Румъния, учи в Москва, но смята Одеса (пристанищен град на Черно море в Южна Украйна, в миналото част от Украинската ССР) за най-любимото си място на света.
Филмите ѝ са пионери по стил и шампиони по съдържателност. Нейните творби винаги представят и двете страни на монетата – от гледната точка на една жена режисьор. "Жал ми е за птицата, също колкото ми е жал и за котката", гласи един от известните цитати на Муратова. В центъра на нейния свят е обикновеният човек, който в екстремни ситуации разкрива истинската си същност. Главните герои във филмите ѝ са ексцентрични и трудни за преценка – техните действия са напълно непредсказуеми.
Муратова щурмува света на киното с дебюта си през 1967 г. – любовната драма "Кратки срещи" с участието на Владимир Висоцки.
"Опознавайки белия свят" (1978) е най-подцененият ѝ филм. "Дълги сбогувания" (1971) отлежава на рафта в продължение на години и вижда бял свят едва през 1987 г., по време на перестройката на Горбачов.
Също като "Котката, която си ходеше където си ще" на Ръдиард Киплинг, Муратова нарочно върви срещу течението и редовно си понася последствията. Но за разлика от много други, тя е упорита. Създава своя визуална вселена и развива свой филмов език с шедьоври, като "Три истории" (1997), "Чувствен полицай" (1992) и "Настройчикът" (2004).
В своята кариера, продължила пет десетилетия, тя успява да работи при всякакви условия: в СССР, където е обект на цензура, и след разпадането му, когато се бори да намери финансиране за филмите си в Украйна. Нейната лента "Астеничен синдром" печели Сребърна мечка на Берлинския международен филмов фестивал през 1990 година. Този филм се оказва зловещо пророчески, тъй като Муратова предсказва хаоса, в който Русия в крайна сметка ще се потопи през 1990-те.
Муратова неохотно учи зрителите да "четат" филмите ѝ като отворена книга, с отворено сърце. Лентите ѝ са смесица от драма и сюрреализъм, насилие и черен хумор. Тя израства с филмите на Чарли Чаплин, който е неин идол – и това си личи.
Два от филмите ѝ – "Дълги сбогувания" и "Астеничен синдром", са сред 100-те най-велики филма, режисирани от жени, според проучването на BBC Culture. Творбите на Муратова действително могат да се разглеждат като форма на меланхолична медитация на човешкото същество. "Може би оптимизмът е най-високата степен на песимизма", казва тя.
Изящна брюнетка, зеленоока и красива – Шепитко се появява за първи път на сцената като актриса. Но правенето на филми е в кръвта ѝ. Ученичка на Александър Довженко (емблематичен съветски режисьор от 1930-те), Шепитко често си спомня как легендарният режисьор на "Украинска трилогия" се отнася към студентите си – на първо място като хора, а не бъдещи режисьори. За Довженко филмът е пряка проекция на душата на артиста. Той ненавижда онези, които използват киното единствено като средства за печелене на пари и слава.
В търсене на емоционална истина, през 1963 г. Шепитко прави своя режисьорски дебют със "Зной". Драмата, базирана на разказ на Чингиз Айтматов, печели голямата награда на Международния фестивал в Карлови Вари. На всичкото отгоре, по време на снимките Лариса среща любовта на живота си – Елем Климов (бъдещият режисьор на "Иди и виж"), за когото се омъжва в началото на 1960-те.
27-годишната Шепитко разтърсва кино средите с втория си филм "Крила" (1966). Главната героиня Надежда Петрухина (в ролята – Мая Булгакова) има болезнен спор с настоящето и не може да намери общ език с единствената си дъщеря. Проблемът е, че Надежда, бивш боен пилот от Втората световна война, е заклещена в миналото. Тя е отчайващо самотна, защото е издигнала стена, която я отделя от хората около нея. Краят на филма е метафоричен. Близък план улавя щастливото ѝ лице – крилата ѝ отново са поникнали, а връзката ѝ със света най-накрая е възстановена.
През 1970-те Шепитко прави саморефлексивни, социално значими филми, като "Ти и аз" (който печели Сребърен лъв на Филмовия фестивал във Венеция) и "Възход" (първият съветски филм, спечелил Златна мечка на Берлинския филмов фестивал през 1977 г.). Действието в него се развива по време на Втората световна война и той също е в списъка на BBC най-великите филми, създадени от жени-режисьори. Там той се нарежда на 11-о място, между "Враг номер едно" на Катрин Бигълоу и "Дъщери на праха" на Джули Даш.
Разпознаваемият ѝ стил отеква по цял свят. Шепитко се среща с Милош Форман, Бернардо Бертолучи и Франсис Форд Копола и е приятелка с Лайза Минели. "В Холивуд възприемаха Лариса Шепитко много сериозно като режисьор. Веднъж Копола покани майка ми на гости и я помоли за второ мнение за финала на филма 'Апокалипсис сега'", спомня си синът ѝ Антон Климов.
Шепитко размива границите между документалното и художественото кино. За нея филмите не са професия, а начин на живот. В трагичен обрат на съдбата "Възход" се оказва последният ѝ филм. Шепитко умира в катастрофа край гр. Твер през юли 1979 г., заедно с още четирима души от екипа ѝ. Те разглеждали локации за следващия ѝ филм, базиран на романа на Валентин Распутин "Прощаване с Матьора".
Асанова обръща нова страница в съветското кино: тя дава на огромната аудитория възможност да надникне в училищния живот, в семейните проблеми и прехода от детство към зрялост. Асанова е пионер в създаването на филми за проблемите, за които никой не иска да говори. Според нея порастването и изграждането на връзки и доверие са сред най-драматичните и най-трагични моменти в живота на един тийнейджър.
"Най-накрая разбрах защо работата по филми за тийнейджъри ме привлича толкова много: те са в непрекъснато търсене, търсене на отговори на безброй въпроси; търсене на самите себе си. Детството, юношеството не са остров, те не са фрагмент от живота, те не са пред-живот, а живот, който вече е започнал", пише Асанова в своите дневници.
Асанова, която е родена в Киргизстан (по онова време част от СССР) и учи в московското филмово училище ВГИК, развива режисьорските си умения през 1970-те. Дебютният ѝ филм "Кълвача не го боли главата" (1974) печели одобрението на критиката.
Следващата ѝ ленти - "Беда" (1977) с участието на Алексей Петренко и "Жената си тръгна" (1979) с участието на Елена Соловей – са посветени на семейните проблеми, злоупотребата с алкохола и счупените отношения между хората.
Асанова предизвиква доста учудване, когато започва да работи с деца от улиците. Те внасят известна доза автентичност във филмите ѝ. Динара обръща особено внимание на детската психология и прекарва много време в създаването на подкрепяща атмосфера на снимачната площадка. Тя позволява на деца, които не са професионални актьори, да импровизират, за да създаде приятелска среда по време на снимките. Импровизациите са също толкова важни за Асанова, колкото са важни за всеки джаз музикант.
Социалната ѝ драма "Децата на раздора" (1983) получава култов статут в СССР. В центъра му са съветските малолетни деца в един трудов лагер и техният велик ментор (в ролята – любимият актьор на Асанова, Валерий Прийомихов). Разглежда проблеми, с които всички тийнейджъри се сблъскват, включително неразбиране, самота и гняв.
Семейната ѝ драма "Мили, скъпи, любими, единствени" е част от програмата на Филмовия фестивал в Кан през 1985 година.
Животът на Асанова свършва преждевременно в Мурманск през 1985 година. Тя умира от сърдечен удар по време на снимките на новия ѝ филм "Непознатата". Отива си само на 42 години.
Въпреки че Кошеверова се пробва в различни жанрове, талантът ѝ се разгръща напълно в приказките. Кошеверова остава в историята като съветската кралица на този жанр. Най-известният ѝ филм "Пепеляшка" ѝ носи слава и признание. Сниман през 1947 г., той печели похвали с невероятната актьорска игра и брилянтния сценарий на Евгений Шварц. "Пепеляшка" е може би първата приказка в историята на съветското кино, която е напълно лишена от идеологически привкус, като в същото време отразява някои особености на обикновения живот в СССР с капка ирония. Например мащехата на Пепеляшка (изиграна брилянтно от Фаина Раневская) се държи като зловреден обитател на типичен съветски комунален апартамент.
Кошеверова има дарба да открива нови таланти. Актьорите я обожават – сред тях са Фаина Раневская, Олег Дал и Анастасия Вертинская.
Филмите ѝ, като "Стара, стара приказка" (1968), "Сянка" (1971), "Каин VIII" (1963), "Славеят" (1979) и "Магарешката кожа", (1982) прославят любовта и състраданието, лоялността и смелостта, надеждата и доброто настроение.
В продукциите на Кошеверова има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Нейната реалистична драма "Галя" (1940), където действието се развива през Съветско-финландската война, е забранена по идеологически причини, а комедията ѝ "Укротителката на тигри", която е режисирана съвместно с Александър Ивановски, става един от най-касовите филми през 1955 година. Лентите ѝ са преминали теста на времето благодарение на иронията и лекотата, нежността и меланхолията.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си