Война след войната

На 20 юни 2015 г. Алексей Никанорович навърши 90 години. За юбилея се събраха всички роднини – три деца, шест внука и още толкова правнука. Когато извадиха от гардероба мундира с ордените и медалите, внуците помолиха дядо си да им разкаже историята на наградите си.

На 20 юни 2015 г. Алексей Никанорович навърши 90 години. За юбилея се събраха всички роднини – три деца, шест внука и още толкова правнука. Когато извадиха от гардероба мундира с ордените и медалите, внуците помолиха дядо си да им разкаже историята на наградите си.

Алексей Корольов
Алексей Никанорович Корольов от Кубан по времето на Великата Отечествена война е служил в специален отряд. В освободената от фашистите съветска земя той търсел шпиони и диверсанти, в Казахстан преследвал басмачите, а в Манджурия гонел самураите.

Когато постъпва в отряда със специално предназначение, Альоша Корольов е на 18 години. 

„Ние се занимавахме с оперативна работа първоначално в Кубан и Кавказ, а след това в Украйна и Казахстан – спомня си ветеранът. – Борихме се дезертьори, шпиони, криещи се по горите бандеровци. В Аралските степи бяхме по следите на басмачите. В пустинята Каракум изкарахме почти три месеца, а след като бандата бе ликвидирана, нашият отряд бе изпратен в Далечния Изток. Това се случи в началото на август 1945 г. След като фашистка Германия подписа акта за безусловна капитулация, започнаха да прехвърлят нашите войски в този регион. Когато пристигнахме на границата с Манджурия, там заварихме струпване на огромно количество танкове, артилерия, пехотинци. След тях границата премина и нашият отряд.

Първоначално се придвижвахме в равнината, след това стигнахме до хълмовете. Вървяхме сред блатиста местност, от всеки завой очаквахме засада. Отстъпвайки, японците оставяха на банкетите войници-смъртници. Криеха ги в ями с дълбочина около 1,5 метра, от които смъртниците, с помощта на дълга сонда трябваше да подложат мина под веригите на нашите танкове.

„Ние не срещнахме нито една руска бойна машина, която да е взривена от такава мина, но пък на пътните банкети имаше много трупове на японски войници – разказва Алексей Никанорович. – Квантунската армия не устоя на натиска на нашите войски. Това беше един истински блицкриг: успяха оперативно да концентрират на едно място авиационните и морските съединения, танковите и сухопътните войски и да ги насочат за пробив. Операцията се провеждаше едновременно от няколко страни. Аз участвах в освобождението на китайския град Мулинг от японските окупатори, след това на Муданцзян. През него, в течение на 10 дена, пред очите ни се точеха колони с японски военнопленници“.

В Муданцзян Корольов отново е включен в състава на отряд със специално предназначение.

„Японската армия беше разбита, но част от войниците се разбягаха по горите, криеха се по хълмовете, от там правеха набези, за да грабят китайското население – спомня си той. – Тогава аз за първи път видях, как приковани с вериги самураи, след като им свършваха патроните, си правеха харакири. Никой не ходеше сам по улиците: във всеки един момент от засада можеше да те нападне японец-смъртник. Те скачаха от дърветата, от покривите на къщите и нападаха нашите войници. В Муданцзян загина нашият подполковник. Поклонението се провеждаше на площада в центъра на града. Събраха се много хора. Изведнъж забелязахме раздвижване – и успяхме да се стрелнем към това място. Оказа се, че самурай-смърник се подготвя да се взриви сред тълпата от хора“.

На 2-и септември 1945 г. бе подписан Актът за капитулация на Япония – документ, който ознаменува края на Втората световна война.

„Когато това се случи, заедно с нас тръгнаха японски офицери – продължава Корольов. По мегафона те съобщаваха, че войната е свършила, разказваха, че императорът е подписал акт за капитулация, предлагаха на съотечествениците си да се предадат без бой. Болшинството от тях постъпиха именно така, но тези, които не се вслушаха, се наложи да ги гоним още някой друг месец по хълмовете на Манджурия.

„Бойците на Червената армия гонеха японските окупатори от окупираните от тях територии съвместно с китайските партизани. Хората по улиците приветстваха освободителите с възторжени викове и с насочени нагоре пръсти. Всички наши бойци се наричаха „Ваня“, стараеха се да ги почерпят с каквото могат. Изнасяха от къщите си грамофони и въртяха съветски песни. А на нас ни оставаше само да се чудим, къде са ги крили тези плочи. Та нали например заради песента „Широка страна моя родная“, по време на окупацията японците са могли да разстрелят цялата улица“.

Медалът „За победата над Япония“ е връчен на Корольов вече в Русия. Завръща се към мирния си живот едва през 1951 г., когато е демобилизиран от армията и се връща в родния край, в Кубан. Тук почти 60 години се труди в локомотивното депо на Краснодар. През 1959 г. е удостоен с орден „Почетен Знак“ за внедряването на нова техника, през 1975 г. получава званието „Почетен железопътен деец“, а през 2000 г. – „Заслужил работник на Северокавказката ЖП линия“.

На 20 юни 2015 г. Алексей Никанорович навърши 90 години. За юбилея се събраха всички роднини – три деца, шест внука и още толкова правнука. Когато извадиха от гардероба мундира с ордените и медалите, внуците помолиха дядо си да им разкаже историята на наградите си. И той си спомняше, как преди 70 години е преследвал самураите по хълмовете на Манджурия...

"Российская газета". Всички права запазени.