Що е евразийство и има ли то почва в Русия?

Андрей Михайлов
„Чрез ЕС в момента Европа доброволно се дехристиянизира“, казва доцент д-р Дарина Григорова, преподавател в Историческия факултет на СУ, катедра „Нова и съвременна история“ в разговор с Дея Йорданова.

Терминът Евразия е въведен през 1883 г. от един австрийски учен, за да обозначи общото между двата материка „Европа“ и „Азия“ – „Евразия“. Това само по себе си говори за европейския път на Русия. Но други философи разбират евразийството като „панславизъм“ - като нещо, което се противопоставя на Европа, като свой отделен път. Къде е истината?

Понятието „Евразия“ има много определения, било то геополитически, историософски или географски. В политическата лексика на Русия го въвеждат трайно руските емигранти от 20-те г., създали историософското течение „евразийство” (термин, въведен от езиковеда Николай Трубецкой), като от една страна искат да се заличи противопоставянето „Изток–Запад” традиционно в полза на второто, а от друга – да изградят образа на Русия-Евразия като алтернатива на СССР, но пак с имперска структура с руски център и вариант на глобализъм, но по руски или по евразийски.

Създателите на евразийството са обвинявани в панславизъм, но това е неверно опростяване; още повече, че те се отказват от славянската идея, която в представите им е европоцентрична и я заменят с евразийска или туранска, следвайки митологията на Константин Леонтиев. Истина в историософията няма – има гледни точки; въображаеми модели, част от които могат да покълнат в политически системи или интеграционни проекти, какъвто е евразийският в съвременна Русия по идеята на Нурсултан Назарбаев в чисто прагматичен вид. Но това вече е само геополитика, но не и вътрешна нагласа или потребност на руското общество, дори и на казахското, където евразийството замени диамата като идеологическа дисциплина. 

Евразийството като философски светоглед има два пика в развитието си: след краха на царска Русия – при белогвардейските емигранти през 20-те и 30-те години и през 90-те години на 20 век – след краха на Горбачова Русия. Дори руснаците наричат тези години „нулеви“ и „блатни“. Защо става така?

Ранното евразийство е историософско и постепенно се политизира наляво в емиграция под контрола на съветските служби, докато постсъветското евразийство е терминологична опаковка (даже не и идеологическа) на външната политика на Русия.

И в двата случая тази идея се създава върху останките на империи (ранното евразийство върху тези на Романова Русия, а неоевразийството след разпада на СССР), и в двата случая целта е възстановяване на свръхдържавата с позиция на велика сила, загубена през 1917-а и върната на много висока цена след 9 май 1945-а до 1991-а, и пак възстановена през 2014  г. с присъединяването на Крим. „Нулеви” са годините след „лихие 90” – тук има градация, първо е хаосът, шоковата терапия на Гайдар, приватизацията на Чубайс, зависимостта на Елцин от САЩ чрез директна намеса на американски съветници до преврата от октомври 1993 г.; после следва постепенно съсредоточаване в стил „Горчаков” и излизане от безвремието – Русия няма избор, за да съществува, трябва да е свръхсила, иначе ще се  разпадне. „Блатни” са пак 90-те г., но това е т. нар. „блатной мир” – много интересна субкултура на криминални авторитети със специфична йерархия, собствен език.

Ако си спомняте първия речник на „феня” имаше 20 хил. думи, своя символика чрез татуировките, нещо което ние изчерпваме с изразителната думичка „мутра” в империята е цял пласт.

Според някои теоретици на евразийството ролята на държавата е да бъде инструмент за принуда, който е абсолютно необходим, тъй като идеите на либерализма и слабата власт си остават чужди на народа. Като учен, който е изследвал дълбоко тези процеси – вярно ли е това и каква част от сподвижниците на това учение споделят това виждане?

Ранните евразийци са класически консерватори: Трубецкой, Вернадски, Савицки, изповядват сакрализацията на държавата, но не като „инструмент на принуда”, а като неизбежна необходимост за организирането на такова огромно пространство като Русия-Евразия. 

Старият Свят – Европа се намира на прага на нова геополитическа, даже духовна идентичност. В опитите си да изгради ЕС като „единство в многообразието“ махалото се лашна така силно в тази посока с опитите си да приобщи стотиците хиляди мигранти от последните седмици, че се питам – не беше ли по-естествено в това многообразие да присъства Русия вместо мюсюлманския свят. Вместо това санкциите срещу Русия са удължени и ще не ще, за да се развива икономически, Русия зорлем засили азиатските си икономически контакти – с Китай, Индия и т.н. Какво да се прави оттук нататък?

Русия е своеобразно триединство от европейска култура, източна (евразийска) държавност и православна духовност в хармония с всички вероизповедания на територията й и в този смисъл тя е пример за „единство в многообразието”. Европа чрез ЕС в момента доброволно се дехристиянизира, а оттук деевропеизира, и доста активно се ислямизира, като това става част от задължителната политкоректност. Не бих казала, че Русия е принудена да контактува с Азия, за нея това е естествено състояние, руските востоковеди имат традиции от времето на империята и познават в тънкости „Изтока” за разлика от нас, които имаме опит само със специфична част от Ориента.

От изолацията на Европа от Русия губи първата, защото европейската култура просто ще се запази в Северна Евразия чрез руската. Както навремето античната култура е мигрирала от разрушената Византия в Западна Европа, така и сега европейската култура ще се оттегли на Изток в Русия, ако продължава този процес на колективно самоубийство във  всякакъв смисъл: демографски, културен, геополитически, духовен. Не че е нещо ново под слънцето, но ние сме свидетели и в рамките на нашия живот може да рухне цяла цивилизация и да се варваризира Стария континент.

Шарл дьо Гол евразиец ли е, той говори за общо пространство от „Лисабон до Владивосток“ или вече е демоде? Като дава приоритет на континенталните връзки пред трансатлантическите, дьо Гол очертава една Европа много различна от днешната – има ли път назад или това са остарели представи за развитието на стария континент?

Дьо Гол е велик французин, европеец и държавник – той не е евразиец, но споделя идеята за силна Европа чрез съюза с Русия, каквото представлява и проектът „Голяма Европа” от Лисабон до Владивосток. И обратно, Оланд не е френски (в смисъла на национален) държавник, нито европеец, той е трансатлантик (чиновник-глобалист) с френско гражданство. 

Европа винаги е била разделена на две – първо гърци и римляни, после католици и православни, след това социализъм-капитализъм и се оказва, че Русия винаги е била в другата група на „същоевропейците“, но не колкото наследницата на Втория Рим. Има ли шанс да се прекрати този драматизъм в отношенията? Има ли сили Европа да скъса с един от най-големите грехове според 10-те божи заповеди – гордостта и да забрави за „първенството“ си в многополюсния свят? Това дали няма да е самоубийство за самата Европа, казвам го с любов.

Гордостта е грях, когато е към Бога, не към себеподобните – тогава е неинтелигентност. Чувството за изключителност, което се прокрадва в американската реторика на Обама, в британското отношение към „континента” и в най-общо западноевропейското късогледство спрямо останалия свят, на базата на стара колониална слава, това настина може да доведе до самоубийство. Отговарям Ви без любов, защото любовта и християнството приема всички за равни – няма касти, привилегии по род или по друг принцип, но това вече е лирика и далеч не европейска, по-скоро руска.

Бердеяв, когото Путин цитира сравнително често, може ли да бъде определен като евразиец? В „Съдбата на Русия“ Бердяев пише „Русия не може да бъде определена като Изток и да се противопостави на Запада. Русия трябва да се съзнава и като Запад, Изтоко-Запад съединяващ двата свята, а не разделящ ги.“

Бердяев не е евразиец, напротив, той е опонент на ранните евразийци и неговото списание „Путь” е една от фундаменталните площадки за критика на евразийството. Путин също не евразиец, при него това е само реторика.

"Российская газета". Всички права запазени.