„Помнете ни, докато ни има! Все още ще бъдем ний потребни…”

Игор Николаевич Завялов - блокадник, преживал блокадата на Ленинград. По настоящем възглавява Съвета на ветеранитена руските съотечественици в България.

Игор Николаевич Завялов - блокадник, преживал блокадата на Ленинград. По настоящем възглавява Съвета на ветеранитена руските съотечественици в България.

Оля Ал-Ахмед
В София живее един изключителен човек, блокадникът Игор Николаевич Завялов. В момента той изпълнява нелека, но много достойна служба – той е председател на Съвета на ветераните на руските съотечественици в България. Ето какво сподели той специално за „Руски дневник” в навечерието на Деня на защитниците на Отечеството – 23 февруари.

 „Запоминайте нас, пока мы есть! Ведь мы еще на многое сгодимся! Эдуард Асадов („Помнете ни, докато ни има! Все още ще бъдем ний потребни…” – Едуард Асадов)

 

Игор Николаевич, вие сте бил съвсем малък по време на войната, но детското съзнание запечатва за дълго спомените. Какво е за вас войната?

Войната е най-кошмарното нещо, което може да съществува на този свят. Това е кръв, това е мъка и тъга. Роден съм точно 22 дни преди да започне войната – на 31 май 1941 година. Ясните ми спомени са от 5-годишна възраст. Цялата блокада на Ленинград преживяхме с майка ми в обсадения град. Всичките 900 дни тя усърдно работеше като лекар.

Но основната болест на ленинградците по онова време беше студът и гладът. Хората умираха предимно от това, преди да се разболеят от нещо по-сериозно. Кошмарни дни на глад, мизерия и студ. Войната беше навсякъде, във всичко. Дължа оцеляването преди всичко на баба си и на майка си.

Разказвали са ми, че майка ми ме е слагала на гърдите си и през нощта ме е връзвала за себе си с голям шал, за да не се изхлузя и да замръзна насън. Водата във водопроводите замръзваше. Нямаше никакво отопление. Това, че нямаше какво да се яде, е ясно на всички.

Зимата на 1941-1942 година е била страшна. Нечувани студове. Температурата в Ленинград е била под -30 градуса. Дори на моменти термометърът е стигал до -40, нещо съвсем нехарактерно за нашия град. Студът и гладът бяха основните спътници на тези, които останаха в блокадата.

Това са думите, които не могат да се изтрият от съзнанието ни. Независимо, че съм бил дете, в последствие през 1961 г. ме наградиха с почетния знак „Жител на блокадния Ленинград”. Този орден бе измислен именно за това, че да устоиш на онези условия и да оцелееш вече беше геройство. С това отличие награждаваха дори тези, които са се задържали живи повече от шест месеца в блокадата. Ние оцеляхме всичките 900 дни. 

Какво си спомняте от онези времена?

Помня, че живеехме на ул. „Садовая“, на Сенния площад в Ленинград. Зданията на тази основна улица в града бяха напълно разрушени. Там се намираше Финансово-икономическият университет, който се превърна в болница по време на войната. Там имаше много ранени, които не можеше да се предвижат. Те стояха зад оградата на болницата и като минавахме с баба от там, ми протягаха хлебец или бучки захар.

След блокадата в града не останаха много деца. Може би тези ранени войници си спомняха за своите деца, които не са виждали и ми протягаха по нещо. / Разплаква се..! / Много добре си спомням вече следвоенното време и не знам защо така трайно в паметта ми е останала точно тази улица на Сенния площад. Имаше много военнопленници немци.

Всяка сутрин под строй, в колона, ги извеждаха на работа и те възстановяваха разрушените постройки. Пленените немци изглеждаха много жалки и изнемощели и най-интересното е, че жителите на Ленинград не изпитваха към тях ненавист или злоба, напротив съжаляваха ги и дори споделяха с тях парчето хляб.

Пленените немци останаха в Ленинград до 1948 г. Най-страшните дни на блокадата бяха октомври 1941 г. и ноември 1942 г. През този период от глад умряха над 700 хиляди души. Ленинград беше обявен за първия град-герой .

А след блокадата как живеехте?

След блокадата се разболях от някаква неизвестна и много тежка дифтерия. 58 дни лежах в болница, направиха ми над 200 инжекции и това при условие, че майка ми беше лекар и не можеше да ми помогне. Бяха я вързали за мен с бинт, защото не можех да говоря от немощност. Ако нещо ми трябваше – дърпах бинта. Три пъти искаха да се откажат да ме лекуват и да ме покрият с белия чаршаф. Тогава си казах, щом издържах и оцелях по време на блокадата, не е честно да умирам след нея!

На прозореца ми имаше саксия с цвете и баба ми идваше всеки ден да види дали цветето е там. Ако е там, значи съм жив. А когато ме изписаха, майка ми се беше стопила, мен ме изнесоха на ръце, а нея я придържаха от двете страни, защото 58 дни тя неотлъчно беше до мен и не се хранеше дори. Толкова беше изтощена, че й отнемаше половин час да се качи до втория етаж.

Голямо семейство ли бяхте?

Не, имах сестра, която се роди през 1942 г. и не след дълго почина. Баща ми загина на войната през 1942 г. Майка ми загуби и двамата си братя. Останахме аз, майка ми и баба ми. Майка ми, Валентина Михайловна, се издигна в кариерата, стана главен лекар и депутат на Градския съвет. Беше много активна.

1947 г. 6-годишният Игор е готов да защитава Родината! Втората част от снимката: Игор Завялов с майка си-Валентина Михайловна Горюшина, която всичките 900 дни от блокадата е работила като лекар. Снимка: Личен архив на Игор Завялов.

Как се озовахте в България?

Следвах в Текстилния университет в Ленинград. По онова време, а и сега, това бе един от най-престижните ВУЗ-ове. Аз завърших първият випуск на конструкторите на апаратура за изкуствени и синтетични влакна. Следването беше много трудно. Специалността е сложна и искаше много учене. При нас в университета пристигнаха три българки.

Запознах се с едната от тях, която учеше в Технологичния факултет по трикотаж. Тя е от град Лом. На една вечеринка на 8 март 1959 г. се запознахме и така се започна. Аз бях втори курс, тя първи. През 1963 г. аз се дипломирах, тя – година след мен. В града откриха Дворец на бракосъчетанията на река Нева.

След като се оженихме, тя трябваше да се върне по разпределение в България – задължително. Решихме, че ще дойда с нея за 90 дни и после ще решим. И тези 90 дни станаха 50 години. Започнах тогава работа в Габрово в завода „Коста Стоев”, там бяха първите агрегати за стъкловлакна. По онова време Габрово беше „българският Манчестър”.

Жена ми също се дипломира с отличие и много лесно ни взеха на работа. Живеехме по общежития и семейни хотели. Всички ме познаваха в града. Наричаха ме „младият руски инженер” и ме поздравяваха по улиците. Бях единственият чужденец по онова време там. След две години, прекарани в Габрово, дойдохме в София, където работих в Министерството на химическата промишленост и така си останахме тук.

Игор Николаевич, вие сте председател на Съвета на ветераните на руските съотечественици в България. Кога се учреди този Съвет? Какви са основните дейности на организацията?

Съветът на ветераните се учреди на 30 септември 2013 г. Млада организация – доста възрастни членове. Целта на Съвета бе да обединим ветераните, които са пръснати по цяла България. Да защитаваме техните права и интереси, да им осигурим достойно положение в обществото.

Съветът се занимава с подобряване материалното благосъстояние на ветераните, подобряване на битовите им условия на живот, защита на личните и имуществени права. Помагаме им с медицинското и социално обслужване. Има ветерани в селата дори. Когато ходихме при тях, те се радваха искрено, защото бяха убедени, че са забравени.

Ветераните искат да почувстват внимание от страна на младото поколение. Имаме ветерани – участници в бойните действия, които са на по 90 години. Имаме ветерани – жители на блокадния Ленинград, имаме военнопленици от концентрационните лагери – това са две дами, които са били в юношеска възраст, когато са били в лагерите.

И на последно място са ветераните на труда. Това са тези, които като деца са работели в заводите в полза на фронта. За съжаление, в началото на тази година имаме две загуби, г-жа Попова се спомина на 101-годишна възраст и още двама участници в боевите действия починаха. Живееха в Шумен и във Враца.

В момента останахме 55 човека, от които 18 живеят в София, 7 – във Варна, в Лом са двама, в Бургас има един, имаме ветерани в Габрово, в Пловдив и други градове, както и по селата на красива България.

Успявате ли да ги обедините всички на 23 февруари или за 9 май? Как поддържате връзка с всички тях? 

Да, защото работим активно от различни площадки. Имаме много активна ветеранка във Варна – Кира Леонидовна Герасимова. Тя също е блокадница и е член на управителния съвет. Тя много активно се грижи за хората във Варна и региона. Събира ги, не ги оставя сами по празниците. Там са много задружни. Посещават вкъщи ветераните, които не могат да се предвижват вече.

Какво е за вас 23 февруари в наши дни?

Преди този ден се отбелязваше като Денят на Съветската армия, сега е Ден на защитниците на Отечеството. За мен това е велик ден. През 2014 г. празнувахме 70 години от премахване на блокадата на Ленинград на 27 януари, което за мен бе много важен момент. И 70 г. от Великата Победа през 2015 г.

А на 23 февруари отдавам чест и поклон на всички, които са защитавали Отечеството ни и които сега са готови да го защитят. За съжаление, съвременното поколение много малко знае за това, което сме преживяли. 

Какво трябва да се направи, за да се запази споменът?

Трябва да се въведе в училищната програма истинската история, тази, която я помним ние. Пропагандата работи. За цялата война загинаха около 400 хил. американски войници, това е три пъти по-малко от тези, които умряха по време на блокадата. Ние загубихме над 20 милиона жертви. Да, наистина, тогава американците ни помогнаха и с оръжие, и с хранителни продукти.

Дори помня един американски войник, който беше тъмнокож, облечен в нещо като пижама, наричах го Костя, незнайно защо. Той изчезна безследно. Докарваха ни компот от калифорнийски праскови. Това беше огромна радост за нас. Така че трябва да се пише, да се говори, но обективно. За да може децата да знаят истината за войната и за причината, защо така тачим тези празници.

Вашето послание към младите защитници на Отечеството?

Достойно да бранят Отечеството си. Да го защищават при нужда. Никога да не допускат това да се повтори. И да не позволяват да се изопачава миналото, което ни струваше много. Много скъпа е цената на днешния мир! 

Какво ще пожелаете за празника на момчетата от ВКС на Русия, които в момента са в Сирия?

По-скоро Близкият Изток да се нормализира и да свърши войната в Сирия. А на нашите ВКС там пожелавам да се върнат живи и здрави в Родината си!

Как ще отпразнувате 23 февруари?

Ще се съберем в Руския културно-информационен център, където ни е седалището 5 човека, които сме все още подвижни. Правим подаръци за ветераните. Имаме едно семейство Тимофееви, и двамата са ветерани и двамата са на по 92 години. Държат се. Ще идем да ги посетим.

Имаме няколко юбиляри тази година – четирима души навършват 90 г.: Зинаида Михайловна Митева от Бургас, Александра Владимировна Михайлова от Елин Пелин и Владимир Андреевич Романовски от Димитровград, а също така и Михаил Иванович Истаханов, който в момента е в Москва. Всички те са родени 1926 г. Другите са младежите – 1931 г., 1941 г. На тях им викаме младежите! С който можем, ще се съберем, а при останалите ще отидем.

Искам да поздравя всички с Деня на защитниците на Отечеството и да завършим с едно стихотворение на поетесата-блокадница Олга Берголц : 

     „И снова мир с восторгом слышит,
      Солюта русского раскат,
      О, это полной грудью дышит,
      Освобожденный Ленинград!”

"Российская газета". Всички права запазени.