Роден съм в Москва, на 21 години отидох на фронта. 900 дена в блокаден Ленинград. Бяха минали само два месеца и половина от началото на войната, а фашистките войски стъпиха на територията на Ленинградска област. Немците не толкова настъпваха, колкото просто бяха стиснали в мъртва хватка Ленинград, превземаха го чрез изтощение. Фашистките ръководители смятаха, че градът ще падне в краката им като презрял плод: в Ленинград не бяха предвидени запаси за три години блокада, нищо не достигаше. Преди войната градът бе с население около 4 милиона души, много се евакуираха, но мнозина не успяха.

Задачата ни бе да разкъсаме блокадата. Най-уязвимото място, на което си струваше това да се направи, бе така нареченият Невски плацдарм. Това е малко парче земя на вражеска територия на левия бряг на р. Нева. Трябваше да направим понтонен мост до другия бряг. Но как да се стигне до водата? Трябваше да се преодолеят едва 17 км, но по торфен терен. Истинско блато. Достатъчно бе да забиеш сапьорската лопата, за да направиш окоп, и веднага на това място излизаше вода. Тежката техника не можеше да мине. А трябваше да се превозва на железни лодки – понтони. Те тежат по тон и половина. Товарехме ги на колите и някак ги придвижвахме по трудния терен до самия бряг, опитвайки се да спазваме маскировъчна тишина, но когато машината се движеше, това бе като вдигане по тревога.

Всичко това го правехме през нощта. През деня по понтоните стреляха с право мерене. Но и през нощта там си беше просто страшна картина. Немците от другия бряг изстрелваха осветителни ракети. Те падаха бавно - една такава мъртвешка светлина. Водата вреше от минните осколки и снарядите. Натам караха хора, обратно – нито ранени, нито убити. Ето това бе преминаването през реката.

Орденът "Червена звезда" ми бе връчен пред строя в същата 1942 година. Понякога го даваха за изпълнение на много трудна задача, понякога – за проявено мъжество на намиращи се под обстрел. Въпросът е, че повечето от медалите са така наречените юбилейни медали. Четиридесета годишнина, петдесета годишнина... тях ги щамповаха на конвейер за всички участници във войната. Неотдавна ми изпратиха такива: "За разкъсване на блокадата на Ленинград" и "За сваляне на блокадата".

Отделно връчваха за всяка превзета столица. След Ленинград влязохме в Талин, а оттам, през Беларус и Украйна, – на територията на Румъния. След това беше Унгария, Будапеща. Страхуваха се от нас, мислеха си, че руските войници грабят и убиват.

Мостовете бяха взривени, предстоеше ни да форсираме Дунав. Аз предложих да открия това момиче и да го върна при майката. И го намерих. Този мъж бе подслонил още 6 деца, вече нямаше с какво да ги храни. Излиза слабо момиче, направо позеленяло, с раница на раменете и много страхливо. Войниците ми се присмиваха, казваха, че карам скелет. По целия път тя се молеше, казваше: "Боже мой, Боже мой!". Направо викаха от радост, когато се срещнаха. А когато трябваше да си тръгна, просто дадох сигнал и това бе всичко.

Честно казано, наградите не ме интересуваха. На мен ми харесваше службата, бях млад и леко авантюристично скроен човек. Харесваше ми да рискувам. С удоволствие ходех на разузнаване, ако ме пращаха. Бяхме много по-въодушевени от факта, че сме на върха на острието в тази борба.

Аз бях най-младият в ротата. Навърших 18 години на 14 януари 1945 г., точно в деня, в който всички войски на Белоруския фронт тръгнаха в настъпление. Помня как засвистяха "Катюшите". Тогава всички живеехме в землянки: изкопавахме голяма яма, подреждахме дървета, а след това засипвахме с пръст. Много често на пода имаше вода, точно под краката ти. Но това още нищо не е.

Моят капитан пое шефство над мен, държеше се бащински. Казваше ми: "Вальо, войната е много тежка работа. На война убиват, ние всички сме обречени. Или пък те осакатяват, или те пленяват. Но по-добре да умреш, отколкото да те пленят. И ти трябва да знаеш, че ако се страхуваш от смъртта и побегнеш от нея – тя ще те настигне. Затова трябва да гледаш смъртта в очите и може би тя ще ти обърне гръб".

Аз добре запомних тази формулировка, и тя ме е спасявала. Настъпвахме в Източна Прусия, срещахме основно градове и имения на бюргери, нямаше големи населени места. Цялото цивилно население от Източна Прусия бе евакуирано в Централна Германия. А тези имения предварително бяха подготвени за отбрана. Те са каменни или от тухли, имаха в цокъла амбразура и немските войници ни чакаха. Там се натъкнахме на мощна отбрана, имаше прекалено много убити и ранени. Кочияшът отхвръкна надалеч, откъсна му се част от стъпалото. Командирът бе ранен. Аз сновях между тях, правех превръзки, за момент се откъснах от реалността. А когато се осъзнах, гледам – няма никой, всички са се придвижили напред и вдясно. А право към мен се движи немски "синджир" от 12-15 души. Дистанцията между нас – 50 метра. Помислих си – със сигурност ще загина, но трябва "да взема" някой със себе си. Та това е изключително важно – да не загинеш напразно.

Щурмувахме Кьонигсберг (днес – Калининград), бях там само ден. Помня рова, запълнен с вода, укрепленията, кулите и силно разрушения град. Това бе месец преди края на войната. А след това се срещнахме с американците на Елба. До един бяхме със съдрани ботуши, немити, ръководството реши да не ни показва. Само много добре ни нахрани с месни консерви. За нас това бе деликатес, американците ни ги изпращаха по линия на ленд-лиз. Както след това разбрахме, самите те не са се хранели с тях. Вместо нас на срещата отидоха току-що изпратени, чистички, като за парад. Завиждахме им, но какво да се прави.

След Елба, от Берлин се върнахме към дома пешком. Извървяхме обратно 2340 км, цялото лято на 1945 година. В Германия дърветата са посадени много близо до пътя, когато вървиш си като в зелен тунел. А беше лято, всичко цъфтеше. И ние вървим през тези тунели като победители. Някои вече нямаха при кого да се завърнат, и когато при тържествени речи произнасяха думите: "Другари, войната свърши, ние победихме", те започваха да плачат. А аз продължавах да си изкопавам окопче, в него спях. И всяка сутрин от това лято се събуждах объркан, с мисълта: "Къде съм? Може би съм в плен?"