Кои са съветските дисиденти?

Кога и как в СССР се появяват "несъгласните" и с какво са несъгласни те?

Двама писатели – Андрей Синявски и Юлий Даниел – предават на Запада свои произведения и ги издават под псевдоними. През 1965 г. ги арестуват и изправят пред съда за "антисъветска агитация и пропаганда". За нещастие на властите за писателите се застъпват известни дейци на културата, няколко души организират митинг в подкрепа на гласността, а материалите от процеса започват да се събират и разпространяват в самиздат.

Приблизително по същото време СССР подписва Международния пакт за гражданските и политическите права на своите граждани, за което се съобщава в съветските вестници. Съветските граждани с почуда научават, че за техните права се грижи Комисията по правата на човека на ООН и именно към нея могат да се обръщат, ако тези права се нарушават. Хора, които не са непременно пострадали, но мислят, че трябва да посочат правонарушения на властта, започват да събират доказателства.

В същото време подобни процеси протичат и в други социалистически страни. Стига се дори дотам, че в Чехословакия започват либерални реформи. Съветското правителство се страхува да не изгуби контрола над социалистическия свят и през 1968 г. вкарва танкове в Прага. В знак на протест осем души излизат на Червения площад с плакати, на които може да се прочете: "За вашата и нашата свобода", "Позор за окупаторите" и т.н. Разбира се, веднага ги арестуват, съдят и изпращат в лагери или психиатрични лечебници (само луд може да се обяви против СССР, както веднъж отбелязва Хрушчов).

По време на съветската инвазия в Чехословакия. Жителите носят своето национално знаме до горящ танк в Прага през 1968 г. Снимка: The Central Intelligence Agency

Как "несъгласните" се превръщат в дисидентско движение?

Действията на "несъгласните" се свеждат основно до две направления: първото е да се пишат колективни писма до съветски инстанции. Второто е да се разпространяват информации за правонарушения.

В началото те се наричат "правозащитници" или "Демократично Движение" (и двете дума са с главни букви), а след това – "инакомислещи". Веднъж чуждестранни кореспонденти, затрудняващи се да опишат с една дума явлението, което като цяло не може да се определи нито като дясно, нито като ляво, нито като опозиционно, употребяват същия термин, с който през 16 и17 вв. наричат английските протестанти – dissidents ("несъгласен" на латински).

При все това няма организация в истинския смисъл на думата – всеки дисидент само определя какво е участието му в общото дело. Дисидентите нямат и лидер, но имат авторитети – писмата, които пише академик Сахаров, или изказванията на писателя Солженицин имат по-голяма тежест от речите на който и да e друг човек.

Какво целят дисидентите?

Дисидентите не планират да завземат властта в СССР и дори нямат конкретна програма за реформирането му. Те искат в страната да се спазват основните човешки права. Най-вече дисидентите се стремят възможно най-много хора в СССР и в чужбина да научат за нарушенията и за това, че властта лъже, когато казва, че в страната се спазват човешките права и всички са щастливи. За тази цел се използва и самиздат, както и разни начини за предаване на информация на Запад – домашни пресконференции, препращане на текстове чрез чуждестранни граждани и други.

Паметник на Феликс Дзержински пред сградата на КГБ, 1989 г. Снимка: Владимир Вяткин / РИА "Новости"

Защо за дисидентите е толкова важно да се обръщат към Запада?

В началото правозащитниците не мислят "да вадят на показ кирливите ризи" и пишат за констатациите си до съветското ръководство, в краен случай до лидерите на компартии в страни от Източна Европа. През януари 1968 г. обаче четирима активисти на самиздат са осъдени за това, че са публикували материали по отминалия шумен процес срещу Синявски и Данил от 1965 г. Тогава други двама дисиденти пишат "Обръщение към световната общественост". Обръщението е предадено по радио “Би Би Си” (BBC) на английски и руски език, следва кампания срещу политическите преследвания, която е много по-мащабна от проведената през 1965 г.

Това е първият случай на официално изявление на дисиденти срещу действия на властите. После те се стараят да съобщават на Запад за всичко незаконно, което им попада в полезрението. Информацията, получавана на Запад, става механизъм за икономически натиск – нещо като санкции. Например през 1974 г. към закона за търговията на САЩ е приета поправката "Джаксън – Ваник", по чиято сила Вашингтон ограничава търговията със страните, които възпрепятстват свободната емиграция. Именно заради тази поправка СССР среща трудности при закупуването на компютри и се налага да действа чрез подставени фирми.

През 1975 г. СССР подписва Хелзинкския акт, с който се задължава да предоставя на гражданите си свобода на придвижване, контакти, информация, право на труд, право на образование и медицинско обслужване; равноправие и право на народите да се разпореждат със съдбата си, да определят вътрешния и външния си политически статут. Документът, публикуван в съветските вестници, става козът на правозащитниците. През следващата година правозащитниците се обединяват в Хелзинкски групи (първо в Москва, после в Украйна, в Литва, Грузия и Армения), за да следят за нарушения на тези права и свободи.

Генералният секретар на СССР Леонид Брежнев (отляво) подписва акт за сигурност и сътрудничество с маршала Тито, лидера на Югославия, по време на най-мащабната в историята на Европа среща на върха на 7 август 1975 г. в Хелзинки. Снимка: AFP

Колко общо дисиденти има в СССР?

Точният им брой е неизвестен и зависи от това кого в действителност определяме като дисидент.

Ако се броят хората, които по един или друг начин са привлекли вниманието на КГБ и са били поканени на така наречените профилактични беседи със сътрудници на Държавна сигурност, то става дума почти за половин милион души за периода 1960-1980 гг. Ако се броят подписалите се под различни писма (например под обръщенията с молба да се получи разрешение за емигриране или да се открие храм, или пък под писмо в защита на политическите затворници), то това са десетки хиляди души. Ако дисидентското движение бъде сведено до активните правозащитници, адвокати или автори на обръщения, то става дума за стотици.

Трябва да се отчете, че много хора не са подписвали нищо, а без да вдигат шум, са пазели в дома си архив от "опасни" документи или са препечатвали на машина забранени текстове.

Опасно ли е било да си дисидент?

Официално тогавашната не признава, че в "щастливата" съветска държава има някакви "несъгласни": само престъпници или побъркани могат да се занимават с антидържавна дейност под маската на защитата на човешките права. За дисидентска дейност, "агитация  и пропаганда" е можело да те пратят в лагер.

Спрямо дисидентите обаче, освен лишаването от свобода, са прилагат много други мерки: изгонване от работата, от института, следене или подслушване, принудително лечение в психиатрична болница. Хората, преминали през това, вече са хиляди.

СССР, 28 май, 1989 г. Санкциониран митинг на територията на стадиона "Лужники". Членовете на Конгреса на народните депутати – Андрей Сахаров, Владимир Тихонов, Николай Воронцов, се срещат с журналисти и протестиращи. Снимка: Дмитрий Соколов, Александър Шогин / ТАСС

Страхувала ли се е властта от дисидентите?

Тъй като дисидентите не си поставят задачата да свалят властта, те не са пряка заплаха, но действията им създават неприятности за тогавашното ръководство на страната.

Първо, не е приятно да се обясняват със западните компании, не е лесно да се купува високотехнологично оборудване чрез подставени фирми и да си жертва на санкции.

Второ, дисидентите дават лош пример и смущават "правоверните" граждани, разпространявайки вредна информация. Освен това няма яснота как да се води борба с нещо, което няма организирана структура: кой да бъде затварян?

От друга страна, на КГБ му трябва вътрешен враг, който удобно да се свързва с външния – Америка, за да се създава постоянно усещането за опасност. Това позволява да се влияе на политически решения и да се получава допълнително финансиране от КПСС.

Материалът е подготвен от Алексей Макаров, Юлия Богатко, Олег Коронний.

Текстът е съкратен, а пълната версия е публикувана за първи път на руски език в Arzamas. 

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.