Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Сталин умира на 5 март 1953 г. в резиденцията си. На следващия ден Съветският съюз чува служебното съобщение по радиото. Журналистът казва с глас, пълен със скръб: "Сърцето на сътрудника и последовател на гения на Лениновото дело, мъдрия лидер и учител на комунистическата партия и съветския народ, спря да бие".
За повечето съветски хора това е като да чуят за смъртта на Бог. Независимо дали обичат или мразят всемогъщия Сталин, те живеят под неговата воля през последните 30 години. Няколкото десетилетия бърза индустриализация превръщат предимно аграрната страна в икономически гигант; но също така са на лице убийствени чистки и глад, ужасяващата война срещу нацистка Германия и последвалата славна победа – и всичко това по времето на Сталин. А сега вече го няма.
За онези, които са израснали с официалната пропаганда и не знаят нищо за мащабите на Сталиновия терор, смъртта му е като катастрофа, по-лоша от смъртта на собствените им бащи. Навсякъде из страната хората изплакват очите си. Нещо подобно на смъртта на Ким Чен Ир, когото милиони севернокорейци оплакваха истерично през 2011 година.
Анастасия Баранович-Поливанова, която през 1953 г. е студентка, си спомня: "В университета ни видях партиен чиновник да плаче толкова силно, че дори не можеше да стои... и нашият учител по марксизъм, много приятен човек, всъщност каза: "Ако някой иска да попита кое е най-важното нещо за мен, бих казал дъщеря ми, разбира се. Но, ако мога да я дам, за да го възкреся, ще го направя".
Култът към личността на Сталин е толкова силен, че дори онези, които са свързани с жертвите на репресиите му, го оплакват. "Майка ми ми разказваше, че всички са плакали, когато са чули за смъртта на Сталин, и тя, дете, също е плакала от безсмислие, безсилие, защото животът е загубил смисъла си... Баба ми също е плакала, което звучи изненадващо за мен, защото дядо ми е бил жертва на репресии", спомня си Тина Канделаки, ТВ водещ от грузински произход.
Разбира се не всички са хипнотизирани от харизмата на Сталин и пропагандната машина, особено онези, които са пратени в затворите и в ГУЛАГ или пък са прогонени под фалшиви обвинения. Те виждат смъртта на Сталин като своеобразно освобождение.
"Бяхме в Сибир, близо до Норилск (2800 км североизточно от Москва), копаехме фундаментна яма", казва Анатолий Баканичев, който е пратен в лагер, след като е освободен като военнопленник в Германия. "Копаех в замръзналата земя с кирка, когато чух колегата отгоре: "Толя, ела тук, копелето е мъртво!". Всеки в лагера беше радостен, осезаемо. Някои дори викаха "Ура" след новините".
Докато сибирските затворници тихо се радват, в Москва партийните лидери организират прощална церемония. Това не е лесна задача, като се има предвид, че в началото на 1950-те години телевизията е рядкост. Така че за хиляди хора последната възможност да видят Сталин е да присъстват на погребалната церемония и да видят тялото му в ковчега, И така те се втурват към Дома на профсъюзите в центъра на Москва, където лежи тялото на лидера.
Опашката от хора през центъра на Москва е ясно маркирана и охранявана от полицията и армията, които използват превозни средства, за да съхранят реда (както поне се надяват). Тогава на 6 март 1953 г. хора се стичат на огромни тълпи по площад "Трубная" от тесния булевард "Рождественски" и виждат площада отчасти блокиран от кордони с камиони и кавалерия.
Няма достатъчно място, за да преминат хората, но те не могат да се върнат заради прииждащите граждани. "Тълпата ставаше все по-плътно натъпкана и не можеше да мърдаш, просто трябваше да вървиш с нея, неспособен да избягаш от потока", спомня си Елена Закс, една от хилядите хора, заклещени в масата. Тя е късметлийка – когато преминава през охраната един от войниците я сграбчва и я извежда от тълпата, с което ѝ спасява живота.
Много други нямат този късмет. "Цялата тълпа стенеше... някои хора умираха, притиснати в стълбовете и камионите... Дядо ми, който беше там, ми каза, че в някакъв момент е чул странен рев под краката си; погледнал надолу и видял човешки вътрешности", разказва ТВ журналистът Антон Хреков. На следващата сутрин на много хора им се налага да търсят близките си по болници и морги.
Днес, 66 години по-късно, все още не е ясно колко хора са загинали в този ден: оценките варират от няколко десетки до няколко хиляди, а официалната статистика остава класифицирана. Но едно е ясно: дори в смъртта силата на Сталин се издига над страната, а касапницата го следва и в гроба – буквално.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си