Какво се случва с децата на "враговете на народа"?

"Качиха майка ми в кола, оставиха я в затвора 'Крести' и ни заведоха в детски център за прием. Бях на 12 години, брат ми на 8. Първо ни обръснаха главите, закачиха плочки с номер на врата и ни взеха пръстови отпечатъци. Брат ми плачеше, но все пак ни разделиха и не ни позволиха да се срещнем или да поговорим". Людмила Петрова от Ленинград (сега Санкт Петербург) си спомня тази ужасна сцена от 1938 г. в интервю за Музей на историята на ГУЛАГ. Тя и брат ѝ са виновни само за това, че са деца на репресирани родители.

Децата на "враговете на народа"

Сиропиталище на принудителния трудов лагер в Каргопол

Музей за съвременна история на Русия

През 1937 г. Николай Ежов, ръководител на Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) и главен организатор на Големия терор, подписва скандалната заповед "За операцията за репресиране на жени и деца на изменници на Родината", която осъжда съпругите на "изменници на Родината" на 5 до 8 години в лагерите. Всички техни деца на възраст от 1,5 до 15 години се изпращат в сиропиталища. Според Историческия музей на ГУЛАГ след заповедта на Ежов 18 000 съпруги на арестувани "предатели" са изпратени в затворите и лагерите, а над 25 000 деца са настанени в сиропиталища.

Хората, изтърпели това нещастие, си спомнят, че, в и без това пренаселените сиропиталища, се хранят зле до степен, че са принудени да търсят храна в сметищата. Много от тях се разболяват и умират, но възпитателите въпреки всичко прилагат физическо наказание.

Мира Уборевич

Публичен домейн

Възпитателите в домове за сираци са инструктирани да следят отблизо децата на репресираните, за да "разкрият и потиснат своевременно антисъветските терористични настроения и действия".

В съветското общество се упражнява психологически натиск върху деца и членове на семействата на репресираните. Довчерашните приятели, както възрастни, така и деца, се обръщат на другата страна. Дори децата на висши служители стават врагове за една нощ и се местят от луксозни апартаменти в сиропиталища. Мира Уборевич, дъщеря на разстрелян командир от армията, си спомня: "Бяхме разочаровани, огорчени. Чувствахме се престъпници".

Въпреки че е възможно такива деца да бъдат предадени на роднини, това изисква преминаване през много бюрокрация. Така редица семейства не успяват да се справят навреме или просто се страхуват, че това може да привлече твърде много внимание и подозрение върху тях и собствените им семейства.

"Социално опасни" деца

Деца на враговете на народа

Държавен музей за история на ГУЛАГ

Отделна категория сред децата на репресираните са "социално опасните деца", които според заповедта на Ежов трябва да бъдат затворени в лагери, изправително-трудови колонии или сиропиталища със "специален режим".

Например 14-годишният Пьотър Якир отказва да смята екзекутирания си баща за престъпник, заради което е заточен и по-късно осъден на пет години в колония по измислени обвинения. Като цяло той прекарва 17 години в лагерите и е освободен едва на 31-годишна възраст. "От други истории разбрах, че случващото се в Астрахан се случва в цялата страна, тоест невинни хора са арестувани, бити и унижавани при разпит", така по-късно Якир описва своя опит в книгата "Детство в затвора".

Младежи, които се озовават в лагерите, често в килии с възрастни престъпници, биват тормозени и бити. В много млада възраст те се принуждават да научат техники за оцеляване, животът им като нормални хора е разбит. В "Архипелаг Гулаг" нобеловият лауреат Александър Солженицин пише, че техните идеи за доброто и злото се изкривяват и така придобиват "безочлив, нахален маниер" - защото това е най-добрият начин да оцелеят в лагерите.

1930 година. Съветският военен лидер И.Е. Якир със сина си Петър. Снимка от книгата: А.М. Ларина-Бухарина. "Незабравим". М., 2002.

Музей за съвременна история на Русия

"Десетки хиляди деца на репресирани преминават през лагерите, повечето от които не успяват да се върнат към нормалния живот и така се присъединяват към престъпния подземен свят", пише научният сътрудник в Историческия музей на ГУЛАГ Татяна Полянская в академична статия, озаглавена "Социално опасни деца. Терорът срещу семействата на 'изменници на Родината'". 

Родени в лагерите

Сиропиталище на принудителния трудов лагер в Каргопол

Музей за съвременна история на Русия

Децата, родени в ГУЛАГ, са почти винаги незабавно отнемани от майките си. Много изправително-трудови лагери имат специални казарми или "домове за деца", в които се настаняват както деца, родени в лагера, така и тези, които пристигат със своите осъдени майки (резрешава се да се вземат само деца под 1,5 години).

Оцеляването им зависи от климата, в който се намира лагерът, продължителността на присъдата и - най-важното в много случаи - от отношението на персонала на лагера, възпитателите и медицинските сестри.

"Лошите грижи за децата водят до чести огнища на епидемии и високи нива на смъртност, които през годините варират от 10% до 50%", пише Полянская.

Историческият музей на ГУЛАГ, в рамките на проекта "Моят ГУЛАГ", събира спомените на бивши затворници в лагера, включително деца. Валентина Жукова разказва, че е родена в лагер през 1946 г., след като майка ѝ забременява от началника на лагера. През 1951 г. Валентина е изпратена от лагера в сиропиталище. Въпреки че майка ѝ е освободена година по-късно, Валентина е взета от сиропиталището от баща си и тя се запознава с майка си едва през 2015 година.

Георги Каретников разказва, че прекарва първите осем години от живота си в детска казарма. Той е роден през 1938 г. в Акмолинския лагер за съпруги на "предатели на Родината". Той подозира, че когато майка му е арестувана, тя още не знае, че е бременна. Новороденият Георги веднага е отведен. Среща майка си за първи път едва в деня на освобождаването ѝ през 1946 г.; баща му тогава вече е подписал формуляр за отказ от попечителство над него. Двамата мъже се виждат като възрастни, но не се сближават.

Много деца, отделени от родителите си, си спомнят, че тяхното събиране не носи никаква радост. Думата "мама" е запазена за техните възпитатели и при срещата с истинските им майки няма сълзливи прегръдки. Те често са студени и не знаят как да се държат. Не се сформира връзка.

Все още се борят за справедливост

Валентина Жукова (екран от видео)

Исторически музей ГУЛАГ

След освобождаването си бившите затворници в лагера нямат право да живеят в столични райони и трябва да се заселят на поне 100 км от тях. Намирането на работа също е проблем. Често те се принуждават да наемат стара стая или просто ъгъл в общежитие.

Мнозина дори не могат да си позволят да пътуват обратно до родното си място и остават в най-близкото до лагера населено място. След като през целия си живот живее в Ярославска област, Лидия Чюринскиене едва като възрастна научава, че е родена в Ленинград и е интернирана като бебе с майка си. Не след дълго тя е отведена в сиропиталище. По-късно, вече омъжена, тя не казва дори на съпруга си или на децата си, че е била в лагер. Очевидно тя също не иска хората на работното ѝ място да знаят.

Георги Каретников

Исторически музей ГУЛАГ

Дори някой да успее да се върне в родното си място, често е открива, че семейният апартамент е конфискуван и там вече живеят други хора.

През 1991 г. е приет законът "За рехабилитация на жертвите на политическа репресия", който признава децата на репресираните като жертви на репресии и накрая им дава правото да се върнат в родното си място. По-късно законът е допълнен, за да позволи на децата, родени в лагерите, да кандидатстват за жилище в града, където родителите им са живели преди ареста им.

Лидия Чюринскиене

Исторически музей ГУЛАГ

От бюрократична гледна точка обаче процедурата за "връщане у дома" е изключително сложна. Трябва да се направят справки за рехабилитация и много други документи, след което кандидатът трябва да се регистрира в предложеното ново място на пребиваване - и всеки субект (република или регион) на Русия има свои собствени закони, процедури и списъци с чакащи за безплатно жилище. Като такъв, процесът може да се проточи и да продължи, понякога дори десетилетия.

Например трите сестри Алиса Мейснер, Елизавета Михайлова и Евгения Шашева, всички родени в изгнание, дълги години безуспешно се опитват да получат правото да живеят в Москва. Жените, които вече са на седемдесет години, трябва да пътуват напред-назад от Владимирска област до Москва, за да изложат своето дело.

memo.ru

Правозащитници и адвокати се заемат с каузата. Те правят всичко възможно, за да спечелят обезщетение за жертви на репресии, преди да е станало късно, - и то не от регионалните бюджети, а от федералния, както в случая с хората с увреждания, ветераните от Втората световна война и жертвите на Чернобил. Но историята все още очаква щастлив край.

Russia Beyond благодари на Историческия музей на ГУЛАГ и на общество "Мемориал" за тяхното съдействие при подготовката на материала.

Прочетете още как първият съветски филм, който разказва на Запада за ГУЛАГ, е забравен в родината си?

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.