От летището до центъра на Симферопол има пряк път. Докато гледахме през прозореца хълмовете в далечината, насреща ни машини полагаха нов асфалт и разширяваха пътя. На спирката се качиха нови пътници: работници, ученици с раници и възрастни жени с чанти.

Движим се бавно, пресичаме моста през железните релси. Около сградата на жп гарата няма хора, платформата е пуста. "Нищо не се случва тук", казва мой съсед в тролейбуса. "Сутрин две-три електрички в предградията и това е всичко". Междуселищните влакове бяха отменени след референдума през 2014 г.

Подминаваме автогарата, където се случва точно обратното – кипи живот, хората бягат, хапват, крещят и си купуват билети, скачат на вече потеглящите автобуси. Салонът на нашия тролейбус е пълен. Срещу нас седят двама ученици, а оттатък пътеката две баби.

Ето, че зад прозорците се показват планините. Тролейбусът спокойно пълзи към върха или се пуска по надолнището. Отляво и отдясно ни заобикалят планински хребети и гора.

Пътят рязко тръгва към върха, машината някак се справя. В средата на Кримските планини неочаквано се появява голям кръст. Качваме се до контролния пункт и най-високата точка от трасето – Перевалное, което е на 752 м над морското равнище. Тук има паметник на тролейбуса, мястото е този предел, отвъд който руските машини не биха могли да се качат по-нависоко. По това време в салона се запълниха даже местата за правостоящи.

Оттук нататък ще се спускаме към морето.