Сурови детски спомени от най-студеното място в Русия

Поредицата се състои от снимки, направени през лятото, прекарано от Аяр Куо в Якутия – нейната родина, с момиченце, което леко напомня на самия автор, когато тя самата расте по тези земи.

Поредицата се състои от снимки, направени през лятото, прекарано от Аяр Куо в Якутия – нейната родина, с момиченце, което леко напомня на самия автор, когато тя самата расте по тези земи.

АЯР КУО
Руският фотограф Аяр Куо е родена и израснала в северния руски регион Якутия. Аяр Куо споделя снимки от детството си, които сякаш са заседнали някъде между реалността и приказките.
Якутия е най-студеният населен район в света. Намира се в североизточната част на Сибир. Тази полуавтономна република на Руската федерация е дом на село Оймякон – място, известно като Полюсът на студа, където температурите падат до -70 градуса по Целзий.
Голяма част от територията на Якутия е покрита с вечни ледове. Лятото в Якутия е топло; понякога температурата достига до 30-35 градуса по Целзий, но има и райони, където жаркото слънце никога не стопява снега.
Фотографът Аяр Куо описа проекта си така: „Историята е базирана на спомените от собственото ми детство, за семейството ми, за местата, миризмите, усещанията, които станаха по-ярки, откакто напуснах Якутия. Това е история за нещо, което запазваме в себе си“.
„Бях малка. Спомням си нощите в нашата стара къща на брега на р. Вилюй. По стените танцуваха светкавици. Нощем, сковани от ужасен страх, майка ми и леля ми водеха мен и сестра ми в мазата. Желанието да избегнем непоносимия тропот водеше до някакво странно, приказно вълнение, съчетано със страх от природата и нейните стихии“.
„На пет години съм. Лято е. Седя в корито. Баба ми много силно ми търка гърба с гъба от лико… Мисля си, че изобщо не обичам лятото с баба ми“.
„След тази „баня“ сестра ми и аз излязохме на единствената улица в селото и отидохме при роднините си, без да кажем нито дума. Прекарахме лятото с тях. Все още не разбирам защо баба не дойде да ни прибере. Това е единственият спомен, който имам за нея...“
„На седем години съм. Изглежда, мама и татко вече не са заедно. Мама ни остави със сестра ми да прекараме една вечер с татко. Тримата лежим на дървеното легло, докато татко ни разказва невероятна приказка за огромен лос и две малки момиченца, които живеят на рогата му. Почти започвам да вярвам, че това сме аз и сестра ми“.
„Върнахме се в дома на татко няколко дни по-късно – вместо колиба намерихме само обгорен труп… Започнах да ровя в купа пепел, за да намеря великолепния му джобен часовник…“
„Може би тогава вече знаех, че няма да видя баща си дълго време…“