Животът на руски ветерани след Афганистан и Чечения

Психолозите го описват като посттравматичен стрес – когато човешкият мозък се мъчи да се справи с последиците от войната. Други просто го наричат афганистански или чеченски синдром.

Клинично става въпрос за поредица от психо-патологични преживявания, при които мозъкът се опитва да изтрие спомена от минали стресиращи събития, а жертвата е в състояние на безпокойство в продължение на месеци, а понякога и години.

Тази галерия разказва за живота на руски войници по време на войната и адаптацията им към цивилния живот след това.

Владимир Кравченко

Афганистан (провинция Газни)
1985-1987

Снимка: Артьом Процюк

Бяхме в танк и минахме през мина. От експлозията оръдейната кула литна на 6 метра във въздуха. Артилеристът лежеше на пода на машината, а аз бях между шлюзовете под останките от кулата. Като по чудо всички оцеляхме.

У дома се отдадох на водката. Бях алкохолик в продължение на 10 години.

Без новото ми семейство и новата работа нямаше да преодолея това. Те ме измъкнаха от пропастта.

ДмитрийДагас

Афганистан (Баграм, Панджшир)
1983-1985

Снимка: Артьом Процюк

Като трофей от войната получих паспорта на "призрак", който се опита да ме застреля (съветските войници наричат муджахидините  "духи" (призраци), защото често не можели да ги видят). Добре че онзи ден бях по-бърз.

След войната прекарах пет години в болница с мозъчно сътресение и ампутиран крак. Заради заболяването започнах да заеквам, а очите ми – да трепкат. Изпитвах болка на мястото, където беше кракът ми. Тя стана реална, когато ми сложиха протеза, която не ми пасваше добре. Търсех съчувствие от околните, но скоро осъзнах, че не можеш да очакваш нищо от хората около себе си.

Не знаех какво да правя с живота си и започнах да пия. Един приятел ме спаси от алкохолизма, като ме заведе на къмпинг – три седмици чист въздух и женска компания направиха чудеса. След това реших да се запиша в художествена школа и да започна нов живот. Мисля, че приятелите и изкуството спасиха човешкото същество в мен.

ОлегРябиков

Чечения (Грозни)
1995

Снимка: Артьом Процюк

Докато изтребвахме бунтовниците в Грозни през 1995 г., попаднахме под приятелски огън. Трябваше да бягам от собствената си страна и операцията се провали. За щастие, в онзи ден не загубихме никого.

Когато се завърнах в цивилния живот, се оказа, че на никого не му пука. Животът си продължаваше както обикновено. Хората не се интересуваха от войната в Чечения и всички ужаси, които се случваха там. Единствените, които не бяха безразлични, бяха семействата ни.

МихаилАлимов

Афганистан (Кандахар, Шинданд)
1981-1983

Снимка: Артьом Процюк

Някак си конвоят ни от 42 камиона попадна под обстрел. Престрелките изглеждат добре само по филмите. Когато се случи наистина, те стрелят от всички страни. Дори не знаеш кой или откъде идва. Аз и шофьорът ми Николай извадихме автомат, пъхнахме го през стъклото и започнахме да стреляме във всички посоки.

Изведнъж той извика и осъзнах, че е прострелян в гърлото. Попитах дали може да кара. "Разбира се", отговори той. Притиснах раната, докато Николай хвана волана. Някак успяхме да се върнем на приятелска територия. След инцидента от централата издадоха заповед конвоите да не спират да се движат при подобни ситуации.

Свикването с цивилния живот беше трудно. Войната не искаше да ме напусне. Образите продължаваха да се въртят в главата ми.

ВладимирПопов

Чечения
1999-2010

Снимка: Артьом Процюк

Всеки войник носеше по два "резервни" патрона: един за себе си и още един за приятел – за да може да се отърве от мъката или от плен, ако му дойде времето.

Това бе една от причините да се чувстваме като диваци, след като се прибрахме и се върнахме към цивилния живот. Всичко бе объркващо и непознато. Опитваш се да си намериш работа, но войната е единственото нещо, което познаваш. Тя наистина ти тежи и се справяш трудно. Този период на свикване пречупва някои хора. Започват да пият или да вземат наркотици, или пък стават престъпници.

Първите шест месеца у дома бях на ръба. Всеки малък звук ме караше да скоча и да се оглеждам за врага. Беше трудно да разбера, че хората просто се разхождат навън, а наоколо спокойно минават коли. Постоянно мерех хоризонта, търсех най-доброто място за позициониране на картечарите, къде да сложим снайпера.

Да се върна към нормалния живот ми помогнаха не психолозите, а колегите ми ветерани. По-лесно е да говориш с човек, който сам е бил там.

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.