Как Великият вожд стана гробокопач на Съветския съюз

Острота в споровете се изостря от желанието на участниците да правят паралели между събитията от 1920-те -1950-те години и днес. При такъв сравнителен анализ не може да не се отчита ролята на сталинското наследство

Един от най-сложните проблеми на съвременното развитие на всички постъветски страни си остава националният въпрос. След разпадането на Съветския съюз тази част на света беше обхваната от вълна на насилие и нестабилност. На територията на някого единното пространство избухнаха осем междуетнически и граждански въоръжени конфликта, част от които не са решени и досега.

Междувременно, по-голяма част от днешните проблеми са пряко следствие от националната политиката, отначало на Ленин, а после и на Сталин. Теоретичните подходи, разработени от болшевиките в предреволюционните и първите революционни години, до голяма степен определят характера на вътрешната политиката на съветската държава.

Както правилно отбелязва изследователят на сталинизма, акад. Валерия Тишкова, „първоначално в средата на руските социалдемократи т.нар. национален въпрос се е смятал за второстепенен и се е свеждал до лозунга за правото на самоопределение на нациите… Едва през 1912 г. Ленин започва да отделя специално внимание на проблема“. В Русия по онова време активно се развиват етнонационалните движения, водят се обществени дебати по националния въпрос. За самата Руска социалдемократическа работническа партия (РСДРП) се поява опасност от партийно роене на национални групировки, подобно на това, което се случва със социалдемократическите формации в Западна Европа.

В началото на ХХ век руските болшевики заимстват от трудовете на австрийските марксисти определението за нация. Впоследствие дефиницията на главния теоретик на болшевишката партия по националния въпрос Йосиф Сталин (нацията е „исторически обусловена устойчива общност от хора, възникнала на базата на общ език, територия, икономика и психично устройство, което се проявява в общностната култура“) влиза във всички съветски учебници по хуманитарни дисциплини. При това за нация се смята само тази етнокултурна група, която има всички гореизброени характеристики едновременно.

В сталинската доктрина Съюзът на съветските социалистически републики се разглежда като държава, чиито основни субекти не са граждани, а социалистически нации. Не правата на отделния човек, а правата на отделните нации са приоритетни. Етническите различия между съветските граждани са установени на териториална основа. Броят на етническите групи, имащи право на „своя земя“, варира в зависимост от колебанията на генералната линия на комунистическата партия, а административните граници между отделни субекти се прокарват на такива места, където етническата идентичност още не е формирана.

На практика това означава формирането на представа за колективна принадлежност към един или друг етнос (в своята висша фаза – националност) на територия, обозначена като национална република, автономия в състава на национална република или дори етнически конструирани райони. Отказът от индивидуални права в полза на колективните, създава предпоставки за формирането на етнонационални движения за самоопределение на бъдещите независими държави. Още през 1924 година известният литовски болшевик Юозас Варейкис нарича „първата в света държава на работници и селяни“, поделена на съюзни и автономни републики, „комунална квартира“.

При формирането на местни органи на властта през 1920-те и началото на 1930-те години в Съветския съюз властите дават приоритет на местните кадри. След това етническите интереси започват да се подчиняват на икономическото развитие на мобилизационна основа, създава се среда за сблъскване на интереси. Най-голямо напрежение в конфликта между интересите на етноса и държавата се появява вследствие на практиката за депортация  на народи, която се провежда в сталинските времена. В резултат на това се формира не толкова негативно отношение на цели етнически групи спрямо държавата (както при чеченците), колкото сериозни междуетнически противоречия (например  осетинско-ингушетския конфликт за Пригородния район).

Когато желязната хватка на тоталитарната държава започва да се разхлабва в края на 1950-те години, поощряваният от властта етноцентризъм способства за формирането на масови представи за етническа изключителност на този или онзи народ на „своята територия“. Никакви реални алтернативи на социална организация не успяват да се създадат за годините на Големия терор. В резултат на това обитателите на съветските комуналки така и не могат да разберат, защо при разселването на жителите им през 1991 година по частни домове, някои от тях получават право на жилище, а други не.

Поради отслабване на интеграционния потенциал на Съветския съюз и кризата на интегриращата идеология – съветския комунизъм, започва процес на етнонационално самоопределение на републиките, които го съставляват. Според правилната оценка на американския етнолог от руски произход Юрия Сльозкина, „СССР беше създаван от националности и беше разрушен от националности“. Така че, ако използваме известната формула на Карл Маркс, съветският елит и Сталин като един от най-видните му архитекти и лидери влезе в ролята на гробокопач на единната държава.

Авторът е гостуващ научен сътрудник в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. 

"Российская газета". Всички права запазени.