Угасва ли европейският фар?

Русия има противоречив опит във взаимодействието си с Евросъюза от времето на избуялите му амбиции.

Нарекоха поредните избори за Европейския парламент политическо земетресение. Малко пресилено, но гласуването е показател за настроенията. След края на студената война Европа преживя небивал подем с кулминация в самия край на ХХ и началото на XXI век. Тогава Старият свят имаше сили да работи едновременно по два големи проекта: безпрецедентното задълбочаване на интеграцията чрез създаване на валутен и политически съюз нещо като Съединени европейски щати и мащабното разширяване на ЕС, който трябваше да обхване всички бивши комунистически страни без Русия.

Беше ясно, че Европейският съюз ще се превърне в самостоятелен център на световно икономическо и политическо влияние наравно с гиганти като САЩ и Китай. Предприемането на такъв ход се основаваше на идеята за морално-историческото право на обединение – доброволното делегиране на суверенни права, отказ от национализма и надпреварата, нов тип взаимоотношения между държавите.

Но... от Лисабонския договор на ЕС, който формално утвърди желаната реалност и предостави на Европарламента разширени правомощия, не са минали още и пет години. Европа едва-едва се справя с икономическата криза, проявите на национализъм, ултраконсерватизъм и евроскептицизъм са повсеместни, а за главна роля на световната сцена не може да става и дума. Присъствието даже в съседните на Източна Европа и Близкия изток територии завършва с конфузни ситуации. Достатъчно е да погледнем ролята на ЕС в разпалването на кризата в Украйна. Важното е, че Европа отдавна не е била така разпокъсана във вижданията си, което си пролича и на изборите. Старият свят не успя да примири амбициите на управляващата класа, космополитна и наднационална, със стремежите на своите избиратели.

Русия има противоречив опит във взаимодействието си с Евросъюза от времето на избуялите му амбиции. В началото на века мнозина се надяваха, че интегрирането на Европа ще я превърне в самостоятелен, независим от Съединените щати, център, който да балансира силите на световната сцена. Това не се случи. Политическото значение на всяка отделна държава в Стария свят отпреди 20 години – Франция, Германия, Великобритания, Италия – бе по-голямо, отколкото на днешна обединена Европа като цяло. Така че на нея не може да се разчита като на силен играч. И постигането на прагматично споразумение също е невъзможно, поради високото самочувствие на ЕС.

Партиите, които критикуват системата, са твърде разнолики и повечето от тях нямат положителна програма. Така или иначе властта ще остане в ръцете на основните партии с типична политика (няма реална разлика между умерено левите и умерено десните партии), но при неблагоприятни условия на противодействие от страна на опозиционните крайно леви и десни. Вътрешният дисбаланс на Европа ще влияе върху собствената ефективност, а липсата на желани резултати ще накара управляващите да търсят символични компенсации. Неловките опити за налагане на европейския модел в страни, които изобщо не са готови за това (като Украйна) е един от примерите.

Днес европейското предизвикателство за Русия не са силата и натиска на Стария свят, от когото трябва да се защитава, а слабостта на Европа, нейната неувереност, мятането от една крайност в друга. Една такава крайност е загърбването на независимостта и връщането към обичайния патронаж на САЩ, отъждествявайки Русия със Съветския съюз – оттук и нуждата от консолидация срещу общия враг. Няма да стане, но ще отнеме време.

Аточно сега имаме нужда от Европа. Условията налагат Русия да се насочи към Азия, а за страна с европейски култура и традиции като нея е нужен сигурен фар в „пристанището на домуване“, за да не изгуби правилната посока. 

Но желаната светлинка блещука и чезне в мъглата.

"Российская газета". Всички права запазени.