Да назовем нещата с истинските им имена

Макар и трудно, за човечеството започва нова епоха, епохата на реалната многополюсност. Време е да се подготвим за нея, а не да се делим заради примери от миналото.

Тази година човечеството отбелязва стогодишнината от началото на Първата световна война. Преди сто години онова, което се случи заради противоречията в цивилизованите страни, впоследствие имаше за резултат милиони жертви в целия свят. При това още тогава се смяташе, че човечеството е достигнало доста висока степен на разбирателство и прогрес.

Високият културно-интелектуален потенциал на европейската цивилизация не успя да предотврати и Втората световна война, сред причините за която беше ксенофобската теория за расовото превъзходство, обладала умовете на високо развитите европейски нации. От Втората световна война веднага се роди Студената война. Преди четвърт век отпаднаха идеологическите основания за нейното продължаване, блокът на социалистическите държави се саморазпусна, разпадна се Съветският съюз. Тази тенденция обаче не беше продължена от бившите противници на този блок, които не само съхраниха, но даже укрепиха и разшириха своите военно-политически инфраструктури. Така се запазиха предпоставките за възобновяване на разцеплението и противоречията на евразийския континент, което неизбежно започна да се проявява посредством събитията от последните десетилетия – от войната в бивша Югославия до настоящия украински конфликт.

По време на Студената война Западът провеждаше политика на ненамеса по отношение на многонационалния и мултикултурен СССР. Но СССР вече не съществува. Липсват основанията за продължаване на Студената война. Независимо от това, не се наблюдава качествено нова политика на Запада спрямо страната-правоприемник на СССР, т.е. към днешна Русия.

Западът не устоя пред изкушението да се възползва от плодовете на Студената война. Мнима победа, това трябва да се подчертае, тъй като приключването й беше в еднаква степен постижение и резултат на усилията на всички участници в нея. Тъй или иначе се скараха за малките – светът да бъде разделен на „свой” и „чужд”. Всяка държава трябваше да се изправи пред измамния избор – „с нас или против нас?” Първо това бяха Полша или България, после Грузия или Молдова, сега – Украйна, а след това може би Беларус или Казахстан...

А Русия? Има ли Западът „руска” стратегия? Именно стратегия? От която следват европейската стратегия, евразийската стратегия, световната стратегия? Не, не съществува. И не е съществувала. Та нали ако имаше такава стратегия, ние, както едно време Франция и Германия, когато създаваха днешния Европейски съюз, през цялото това време щяхме да се съсредоточим върху това, което ни обединява, а не което ни разделя. 

Назовавайки нещата със собствените им имена, трябва да признаем, че Западът рискува да загуби Русия, осигурявайки си „нови съюзници” по протежение на нейните граници. И това е главната геополитическа грешка на Запада. От това за Русия нищо лошо няма да последва. Но няма да съществуват съюзническите отношения, няма да има взаимодействие в глобален мащаб.

Докато ние не сме единни, няма да има победа над тероризма.

Няма да има победа над заплахите от наркотрафика.

Няма да има решение на проблемите с енергетиката.

Няма да има решение на проблемите с ресурсите.

Няма да има решение на проблемите с питейната вода.

Няма да има решение на проблемите с устойчивото развитие.

На Запад се опитват да представят ситуацията в Украйна като следствие на имперските амбиции на Русия, които представляват заплаха за съседните държави. Подобно примитивно представяне на кризата в никакъв случай не помага да се намери път за изход от нея. Истинските причини за трагичните събития в Украйна се коренят преди всичко в опита да се представи вътрешния конфликт в страната като следствие от някои ценностни противоречия между народите, зад които прозира ново разделение на нациите на „правилни” (способни да усвояват някои ценности) и „неправилни”. В действителност в основата на конфликтите, които се опитват да представят като цивилизационни, най-често са залегнали икономически и социални причини. Те са свързани с продължаващите резки промени в стандарта на живот, в националното развитие, в разпределението на благата и в посоката на движение на глобалните ресурси. 

В Украйна тези проблеми се обостриха от стремежа на националистите да пренебрегнат историческите, националните и културните традиции в собствената си страна, тя да бъде разделена на „свои” и „чужди”, а след това да бъде превърната в държава само на „украинците”. Неизбежните последствия от една такава политика варират от физическа разправа с гражданите, които не са съгласни с този курс, до истинска гражданска война, причина за която на първо място беше безразсъдната подкрепа, която украинските националисти получиха отвън. 

Руският пример, напротив, ни убеждава, че съществуването на различни раси, култури и религии в рамките на една държава е възможно в продължение на столетия. Изобщо, историята на Русия е история на диалога между цивилизациите.Той не винаги е протичал идеално. Независимо от това страната ни винаги е съумявала да предложи модел на живот в името на общото благо, което прави нейния опит уникален и заслужаващ да бъде изучаван. Може би именно заради своите цивилизационни особености Русия никога не е била колониална държава, а напротив – дала е своя съществен принос за унищожаване на системата на колониализма.

Както и преди, Русия е готова да даде своята лепта за развитието на диалога между цивилизациите, тъй като друга алтернатива не съществува, преди всичко, защото осъзнава, че предлаганите като алтернатива сценарии, в частност механизмът на еднополярното лидерство, доказаха нагледно своята безперспективност и дори своята опасност.

"Российская газета". Всички права запазени.