Общо осмисляне на историята не остана нито в Европа, нито в Азия

Предишните победители тълкуват световния порядък все повече по различен начин, в зависимост от опита на всеки един от тях след Студената война.

Предишните победители тълкуват световния порядък все повече по различен начин, в зависимост от опита на всеки един от тях след Студената война.

Дмитрий Дивин
На днешните годишнини (освен от капитулацията на Япония, това е и 70-годишнина от атомната бомбардировка на Хирошима и Нагасаки през август 1945-та) се наложиха остри дебати относно намеренията на правителството на Шиндзо Абе да преосмисли един от постулатите в Конституцията на Япония.

Един от основните й принципи бе забраната страната да има собствени въоръжени сили, след няколко години той бе смекчен до разрешението за създаване на сили за самоотбрана, без правото те да водят каквито и да е действия зад пределите на националната територия.

Именно от това ограничение иска да се избави премиерът Шиндзо Абе, позовавайки се на кардиналните изменения в региона и в света. Предполага се, че корективите ще са скромни, но работата не е в съдържанието на измененията, а в принципа – даже минималното отклонение от постулата създава прецедент.

Вътрешните японски спорове са елемент на процеса, свързан със съдбата на световния порядък от следвоенната епоха. Той се ражда преди 70 години заедно със създаването на Организацията на обединените нации.

Световният ред се основава на определена морално-политическа трактовка на изводите от войната. В Европа тя бе поставена под съмнение през деветдесетте години: все по-голяма роля започна да играе източноевропейската концепция за „двете окупации“, тоест – за равнозначността на фашизма и комунизма. На Стария континент този процес се усилва, което не може да не влияе на глобалното устройство.

От миналата година Русия и нейните опоненти особено рязко се обвиняват един другиго в нарушение на следвоенното устройство на света, като имат предвид различни неща.

Москва смята, че Западът е презрял правилата на баланса и взаимното съблюдаване на сферите на влияние, на които почива Ялтенско-Потсдамската система. В Европа и САЩ ялтенският мир вече е едва ли не бойно понятие и не се уморяват да повтарят, че Русия е създала първия от 1945 година прецедент на силово разширяване на територията си.

Ситуацията в Азия е не по-малко интересна. Там също се провежда трибунал по модела на Нюрнбергския, но никога не достига морално-политическата еднозначност, както се осмисля в Европа. Японските премиери, включително и Шиндзо Абе, посещават военния мемориал „Ясукуни“, където са погребани осъдените на смърт от Токийския трибунал. Япония не поема върху себе си цялата отговорност за събитията от четиридесетте години в Източна Азия, с което предизвиква острото недоволство на съседите си.

В епохата на идеологическата конфронтация относно миналото столетие азиатските различни прочити бяха приглушени от това, че основното противопоставяне се е разигравало все пак не в тази част на света, но сега те излизат на повърхността.

На авансцена на „историческата политика“ (терминът се появи във връзка с използването на историята за текущи цели в посткомунистическия свят) излезе Китай, който преди беше достатъчно равнодушен към Втората световна война. Капитулацията на японските сили е приета от коменданското правителство на Чан Кайшъ, а не от Китайската комунистическа партия. Но от миналата година 3 септември, денят на края на Втората световна война, се отбелязва като държавен празник – победа на китайския народ в антияпонската война.

Историческата антияпонска съставка се стабилизира и институционално (през 2014 година е учреден и държавен ден за почитане паметта на жертвите на Нанкинското клане). Извън това, както отбелязва руският китаист Евгений Румянцев, Пекин има намерението да създаде представа за ролята на Китай във Втората световна война в съответствие с неговата днешна тежест в световната икономика и политика. Създаваният наратив отдава именно на Китай, а не на САЩ и на СССР, основната заслуга за разгрома на Япония.

В рамките на укрепващото се руско-китайско партньорство Пекин фактически предлага на Москва да приеме неговата версия за войната в Азия, различна от тази, с която сме свикнали ние, в замяна на насрещна солидарност по повод на недопускането на „преразглеждането на изводите“ от войната в Европа.

Предложението е асиметрично. На западната сцена на военно-историческите действия поддръжката на Китай дава малко на Русия – китайската позиция по този въпрос е безразлична на Европа. Но на азиатския „фронт“ привличането на Москва в конфликти, чиито корени се губят в дълбочината на историята, е пълно с конкретни усложнения. Та нали Русия има намерението да се държи много по-активно в тази част на света и да изгражда там балансирани отношения с различни участници в политическата игра.

Макар процесите в Европа и Азия да се различават, тенденцията е еднаква. Предишните победени – Германия и Япония – като цяло смятат миналото (всяка по своему) за вече прелистена страница, свързана с катастрофите на отминалия век. Предишните победители тълкуват световния порядък все повече по различен начин, в зависимост от опита на всеки един от тях след Студената война.

"Российская газета". Всички права запазени.