Рисковете в „Голямата игра“

Публичните заявления и реалните възгледи не съвпадат напълно.

Публичните заявления и реалните възгледи не съвпадат напълно.

Александър Иорш
Официален представител на администрацията на САЩ предупреди Русия, че тя рискува да се окаже в изолация, ако продължава да подкрепя режима на Башар Асад в Сирия.

Загрижеността си изразяват и други западни лидери, вярно, донякъде неясно – никой няма ясна концепция, какво да се прави в зоната на кризата. Оттук идва и раздвоеността на позициите – между „да не се допуснат „зелените човечета“ в Латакия и „нека руснаците опитат, може пък при тях нещо да се получи“.

Разграничавайки се от идеологическите предразсъдъци, с които се възприемат всички руски действия, ще се опитаме да разберем, защо не може да се формира единен фронт за борба с „Ислямска държава“, макар че никой не оспорва, той е жизнено необходим. Съществуват редица базови различни гледни точки – декларирани или не съвсем.

Първо, към проблема с „Ислямска държава“ (ИД) по инерция се прилага категорията на тероризма, съответно – всички говорят за антитерористична кампания. Това не е най-сполучливото определение. То ни препраща към събития от началото на века, когато световната борба с тероризма, обявена от администрацията на Буш, по същество стимулира процеси, чиято кулминация е хаосът в момента.

Освен това, в лицето на ИД светът, дори и да си има работа с тероризъм, то той е от качествено нови тип и ниво. Ислямистите, предвождани от ал Багдади, фактически играят ролята на таран за разрушаване на цялата институционална структура в Близкия Изток, претендирайки не само за идейно, но и за държавно-политическо преустройство на региона.

Както и да се погледне, ИД заслужава срещу нея да се предприемат абсолютно сериозни мерки с използването на целия арсенал от средства, с които разполага една държава. Западът продължава да разглежда ИД през призмата на обичайните представи за борба с тероризма, докато в същото време Русия е склонна към действия, свойствени за междудържавни войни.

Второ, не съвпадат възгледите за това, какви, в крайна сметка, са перспективите пред Сирия в този формат, в който държавата съществуваше до момента. Западът се е втренчил във фигурата на Башар Асад, изхождайки от продължаващия да бъде ключов въпрос, кой ще управлява бъдещата Сирия. Оттук и придаването на първостепенно значение на преговорите за споделяне на властта с опозицията, възобновяването на женевския процес и т.н.

Русия, както е известно, подкрепяше и московския, и женевския процеси, макар и от своите си позиции, но сега, съдейки по всичко, е стигнала до извода, че има значително по-сериозен проблем. А именно – какво въобще ще остане от тази Сирия, която съществуваше преди. Фактическата фрагментация на страната на зони на контрол (или без контрол) вече се случи, и е трудно да си представим възстановяването на предишната държавност. Тоест, въпросът в момента е, къде ще се направи укреплението, което да спре настъплението на ИД.

Ясно е, че темата за властта в новосформираното образование, както и да се нарича то за в бъдеще, все едно ще бъде повдигната, и ще се наложи тя да се разпределя, но преди това трябва да е ясно, какво именно ще се съхрани. Що се отнася до сегашната ситуация, то в Москва не без основание смятат, че коалицията в условия на масирана външна атака е добра само тогава, когато различните сили, отлагайки за известно време разногласията си, искрено се обединят срещу общия враг.

Сирия не е този случай – и от страна на властта, и от страна на опозицията степента на неотстъпчивост е близка до абсолютната. А при тази ситуация да принуждаваш насила към сътрудничество (теоретично външните играчи могат да се опитат), означава да обречеш коалицията на бърз крах с ясен резултат – възцаряването на ИД в Дамаск.

До каква степен, независимо от изброените различия, водещите играчи могат да постигнат съгласие за съвместни действия в Сирия? Потокът от бежанци към Европа и пълната неспособност да се направи каквото и да било с него променя изключително бързо обществените настроения в Стария Свят. Вече в полза на това, че случващото се трябва да бъде прекратено почти на всяка цена и извън територията на Европа. Американската позиция се диктува от кълбо с най-различни мотиви, но като цяло вече не е монолитна.

Публичните заявления и реалните възгледи не съвпадат напълно. А противопоставянето на Москва се определя не толкова от желанието да се отстрани Асад, колкото от опасенията, че Русия прекалено много ще укрепи позициите си в региона. Но това е въпрос на рационален баланс на интересите, което винаги е по-лесно за решаване (макар че все пак си е много сложно), отколкото когато става въпрос за идеологически предпочитания.

Ясно е, че инициирайки кампания срещу ИД и въвличайки се по-надълбоко в близкоизточната интрига, Русия рискува. Освен заплахата от материални и, особено, човешки загуби, която няма как да не се осъзнава, особено като се има предвид, пред какъв наистина антихуманен враг ще се изправи, винаги има съмнения относно достижимостта на целите. Няма никакви гаранции за успех, още повече, като се има предвид изключително заплетената ситуация на място, където всички воюват с всички и си нанасят един друг удари в гърба. Руското обществено мнение трябва да бъде подготвено за най-различни сценарии.

При това, трябва да се признае, решението да се участва по-активно в сирийския батак произтича от цялата предишна линия на Русия. В международната политика традиционно се цени действието, а не критиката отстрани, именно то носи точки и повишава статута. Макар че може да се случи и обратното. Но в „Голямата игра“ рисковете са неизбежни.

"Российская газета". Всички права запазени.