А има ли изход?

Ще се запазят ли отношенията между Москва и Анкара след инцидента със сваления самолет?

Ще се запазят ли отношенията между Москва и Анкара след инцидента със сваления самолет?

Дмитрий Дивин
Инцидентът с руския самолет, свален от турските военновъздушни сили, ще се превърне в сложен тест за двустранните отношения между Москва и Анкара. До неотдавна политици и експерти ги разглеждаха като пример за успех в хармонизирането на отношенията между довчерашни исторически противници.

Между другото, би било невярно да разглеждаме сегашните проблеми като нещо възникнало внезапно и без видими причини. Известният турски експерт Бюлент Араз описа руско-турските отношения като „съревнователно партньорство“. И всъщност възгледите на Москва и Анкара по редица политически сюжети не съвпадат.

Това се отнася и до конфликта в Нагорни Карабах, и до Грузия, чиято териториална цялост турските политици не поставят под съмнение. И макар че Анкара не засяга открито болезнената тема за Крим, отношението ѝ към промяната на статута на полуострова в полза на Русия може да се определи като предпазлив скепсис.

Това разминаване обаче дълго успяваше да бъде пресечено чрез развитието на взаимноизгодни икономически отношения. Изглеждаше, че прагматиката и по-нататък ще изтласква на втори план противоречията и споровете по политическите сюжети. Още повече, че имаше какво още да се желае от отношенията на водещия турски политик от последното десетилетие Реджеп Ердоган със САЩ и Европейския съюз (ЕС).

Анкара не беше във възторг от връзките на Вашингтон с кюрдските движения от Близкия Изток, а придвижването на Турската република по посока на евроинтеграцията не срещаше особен ентусиазъм от страна на Брюксел. Страните така и не можаха да достигнат пробив в кипърското направление. А и „кюрдската карта“ вътре в Турция провокираше дискусии във вътрешността на ЕС за целесъобразността на приема на Анкара в неговите редици. Още повече, че Турската република беше единствения член на НАТО, получил статут на партньор в диалога в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

С една дума – Русия и Турция се съгласяваха с несъгласията по редица въпроси, но не прекрачваха „червените линии“ и не поставяха под съмнение необходимостта от засилване на икономическото сътрудничество. Това се доказа и с подготовката на енергийния проект „Турски поток“, предназначен да намали зависимостта на Русия от Украйна, като страна, през чиято територия се транзитира руски газ.

Впрочем логиката на „съгласието с несъгласието“ започна да се пропуква съвсем не през 2015 година. Следва да търсим първоизточниците в събитията от 2011 г., когато в Близкия Изток дойде така наричаната „арабска пролет“. Ако в Москва това събитие бе възприето като опасно предизвикателство, свързано с колапса на светската държавност, с укрепването на ислямския фундаментализъм и с опасенията от неговия износ в постсъветските страни и в самата Русия, то за Турция то се разглеждаше като шанс за завръщане в региона, на който Анкара дълги години не гледаше като на свой приоритет.

Оттук идва и причината за турската подкрепа към лидера на египетските „Мюсюлмански братя“ Мохамед Мурси; и за рязкото разгръщане на критиката към Израел; и за политическото „палестинофилство“; и за борбата против режима на (сирийския президент) Башар Асад. Анкара фактически подаде заявка за Близкия Изток като за своя „близка чужбина.“

В заключение – у двамата евразийски гиганти се беше сформирала различна политическа оптика. Москва вижда „Ислямска държава“ в Сирия и разпада на светската държава като главна заплаха, а Анкара се опасява от укрепването на позициите на кюрдите и алевитите и от поражението на своите „клиенти“, заинтересувани от усилването на турското влияние в региона.

Спор няма – инцидентът със самолета постави под заплаха отношенията между двамата евразийски гиганти. При всеки от тях на косъм виси и престижът на страната, и неговото лично разбиране за перспективите за изход от създалото се положение. Ситуацията, разбира се, ще се изменя и ще се уточнява. Емоциите и в Москва, и в Анкара достигнаха най-високите отметки в графата. Но, на първо място, страните вече имат определен опит как да се измъкват от сложни и почти безизходни ситуации.

На второ място – нито едната, нито другата страна не иска по пътя на взаимното обезсилване да помага на трети страни. На трето място – същата тази Турция прекрасно разбира, че въпреки че недолюбва Асад, дестабилизацията в съседна държава може да се върне като бумеранг и да удари самото турско общество. И вътре в него има радикални ислямистки настроения, чиито носители са готови да се борят с Ердоган, без да хвърлят поглед към отношенията му с Русия. Дори и да ги развали, това няма да му осигури прошка и подкрепа от такива хора. Всичко вкупом дава плахата надежда, че страните ще намерят някакъв „модус вивенди“ в нелеките нови условия.

Авторът – Сергей Маркедонов, е доцент в Катедрата по задгранично регионознание и външна политика на Руския държавен хуманитарен университет.

"Российская газета". Всички права запазени.