Подводните камъни на сирийската кампания

Действително ли се формира коалиция против терора, за която говорят всички?

Действително ли се формира коалиция против терора, за която говорят всички?

Валерий Курту
Терористичните актове в Париж и над Синай, а още преди това – намесата на Русия в сирийската гражданска война, рязко повишиха залозите в регионалната криза. И ето, международните усилия в борбата срещу „Ислямска държава“ (ИД) включват все нови външни (нерегионални) участници. Само за изминалата седмица решение взеха Великобритания и Германия, които преди това не демонстрираха стремеж да участват активно.

Какво трябва да се очаква? Действително ли се формира коалиция против терора, за която говорят всички? Едва ли. Главната причина – целите и задачите на тези, които задължително трябва да участват в тази коалиция, не съвпадат.

Ситуацията е парадоксална. При всички огромни различия в подходите на външните „играчи“ (САЩ, Франция, Русия, Великобритания…) те по сходен начин идентифицират главния враг. Това е ИД, която в най-добрия случай трябва да бъде унищожена, но като минимум – да бъде спряна. За решението на тази задача е нужно най-активното съдействие на регионалните играчи – вътрешносирийските и като цяло близкоизточните. Според идеята именно те трябва да водят основните бойни действия. Но тук става ясно, че техните приоритети всъщност са различни. За Турция основната заплаха е кюрдският проблем, който се възприема за къде-къде по-опасен от ИД.

Страхът на Саудитска Арабия от иранската (шиитската) експанзия явно е по-голям от страха от привържениците на ал Багдади. Иран води сложна регионална игра и ИД е само едно от нейните направления. Башар Асад има крайно широк асортимент от врагове, радикалните ислямисти влизат в него, но с тях той не се изчерпва. Останалите страни от региона трескаво се опитват да задържат контрола над своята собствена ситуация, така че са принудени през цялото време да лавират. ИД съвсем не се възприема от тях по всяко време като действителен враг.

Такова положение на нещата практически изключва реална голяма коалиция. Затова пък рисува на външните държави неприятна перспектива. Всички разбират и говорят за това, че без победа по суша ИД не може да бъде победена. Да воюват се предлага на тези, които живеят в Близкия Изток, още повече че всички в този регион по навик проклинат „колониалистите“ за тяхната намеса. Но ако те започнат да воюват, то няма да е против тероризма, а един срещу друг, а това не трябва да се допуска. Значи задълбочаването на военното присъствие може да стане необходимост и за Русия, и за САЩ, и за Франция, и за останалите. При това всички знаят какъв стаен фактор крият преките интервенции в Близкия Изток.

Мотивите на Москва

Руската мотивация по отношение на сирийската кампания е многослойна. Заплахата от неконтролираното разрастване на тероризма, разбира се, е основният мотив. Другият пласт са отношенията с официалната сирийска власт, която е отдавнашен партньор. Тази година през лятото започна да се прояснява, че ресурсът на режима е на изчерпване. Той беше много по-устойчив, отколкото предполагаха на Запад през 2011 година, но изтощителната война не минава безследно. Падането на Асад би било възприето от всички като голямо поражение за Москва.

Своята роля играеха и по-инструментални мотиви. Например стремежът да се разшири полето на диалога със Запада, който през последните две години почти напълно се сведе до украинската тема и до минския процес.

Впрочем руските действия в Сирия следва да се разглеждат и в по-общ световен контекст. Москва посегна на правото, което през изминалите 25 години (от операция „Пустинна буря“) монополно притежаваха Съединените щати. На правото да се използва сила, за да се въведе международен ред, тоест – на функцията на „световен жандарм“. Русия нахлу в сфера, в която се решават въпросите на йерархията.

Изменяйки правилата на играта

„Еднополюсният свят“ подразбираше, че войните „в името на мира“, тоест – тези, които не са свързани с достигането на собствени конкретни и ясни цели, се водят само от САЩ с подкрепата на техните съюзници. Започвайки военната операция, Москва измени разположението на силите и перспективите за разрешаването на най-важния международен конфликт при положение, че това не ѝ обещава практическа изгода. Това е прерогатив на висшата военнополитическа лига, която може да диктува духа на времето.

Друг важен момент е това, че конфликтът в Сирия най-вероятно завършва епохата на „хуманитарно-идеологическия“ подход към урегулирането на локалните кризи. До неотдавна най-важният елемент на дискусията относно междуособиците бяха обвиненията в престъпления против собствения народ, в жестоко потушаване на протести и прочие. Държавен ръководител, опетнен с обвинения в подобно поведение, се причисляваше в категорията на „загубилите легитимност“, съответно диалогът с него ставаше ненужен или недопустим. Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи преминаха по този път, Башар Асад трябваше да ги последва. Но сега хуманитарната част на този проблем като че ли отново отстъпва място на реалистичния подход. Черно-бялото деление на лоши и добри момчета води до задънена улица, налага се да се сключва сделка с всички.

Виенската траектория

Принципно нов етап в решаването на проблемите в Сирия стана срещата във Виена. Това е вторият случай (след иранския „ядрен“ маратон) на преговори с отворен финал, когато форматът на решението трябваше да се определи в хода на дискусията, а не беше предписан преди това, така че на участниците да остава само да обсъждат пътя на неговото достигане. Каква ще бъде уредбата на Сирия след войната сега не знае никой и в дадения случай това е добре. Разбира се, че няма никакви гаранции за успех, но концептуално пътят е по-здрав. За съжаление, удар по предначертания процес стана острият руско-турски конфликт, предизвикан от сваления руски самолет.

Русия няма нито желание, нито ресурси да води дълга кампания в Сирия. И на Москва ѝ трябва политическо решение не по-малко, отколкото на останалите. Сега наистина то трябва да включва в себе си факта на чувствителното военно присъствие на Русия в Сирия. Трудно е да си представим, че Кремъл ще се откаже от бързо създадената там военна инфраструктура, също така както и Съединените щати не тръгнаха да напускат изцяло Афганистан след края на мисията си.

Ходене по острието на бръснача

На Русия ѝ предстои хитра еквилибристика. Първо, да осигури собственото си геополитическо присъствие в Сирия в перспектива, независима от конфигурацията на властта там. Второ, да не подкопае формиращите се отношения с Иран – много важен регионален партньор в перспектива. За Техеран съхранението на сегашния режим е жизнено важно, той небезоснователно предполага, че всяка една промяна ще стане фатална за иранското доминиране в Сирия. Сирийската епопея е едва ли не единствената тема, която циментира тези отношения, във всички други аспекти Техеран гледа на Русия със съмнение. Трето, да не се превърне в свръхдържава, която обслужва регионалните интереси на Иран в такава степен, в каквато САЩ например дълго време обслужваха интересите на Саудитска Арабия.

Впрочем ескалацията на събитията, бързият ръст на мащаба им през последните седмици ни кара да направим още един неутешителен извод. Днес вече става дума не за Сирия, а за бъдещето на целия регион и сирийското урегулиране е невъзможно без политическото преустройство на Близкия Изток. А тази задача е свързана с многократно по-големи рискове. Да, наистина, днешната Русия явно не се бои от рискове.

Фьодор Лукянов е главен редактор на „Русия в глобалната политика“, професор в Националния изследователски университет „Висша школа по икономика“.

"Российская газета". Всички права запазени.