Колко ще просъществува постсъветското пространство

Новите държавни формации се намират в съвсем непрости, а често и в откровено враждебни отношения една с друга и най-вече с центъра на миналата концентрация на военната, икономическата и политическата мощ, която сега се олицетворява от Руската федерация като приемник на СССР. От 15-те бивши републики на Съветския съюз две двойки нямат дипломатически отношения помежду си (Армения с Азербайджан и Русия с Грузия).

Неурегулираните погранични спорове тровят съществуването практически на всички държави от Централна Азия. Русия и Украйна формално не са прекъсвали дипломатическото си общуване, но в момента отношенията им се намират в най-ниската точка за всички времена от декември 1991-ва година.

Новите независими държави в голяма степен са интегрирани в световната икономика и политика. Също така в пространствата на бившия СССР обозначиха своите интереси такива важни участници в международните политически отношения, като САЩ, Европейския съюз (и отделни страни на Европа), Китайската народна република, Япония, Турция, Иран, интеграционни структури (НАТО), транснационални корпорации. Като следствие – територията на някога единната държава се превърна в конкурентна зона.

Общото историческо минало, някога свързвало народите на СССР, престана да играе роля на обединяващ фактор. Във връзка с това възниква резонният въпрос: докога ще бъде актуално да се говори за бившите републики на СССР като за нещо единно, свързано с границите на постсъветското пространство? Та нали за създаването на някога единната държава сега няма предпоставки. Не е ли по-просто тази концепция да се погребе в архивите като неадекватна спрямо съвременните реалии?

Сложността на руско-грузинския конфликт

Преди седем години, през август 2008 г., напрегнатият грузинско-осетински конфликт преля в кратка петдневна война с прякото участие на руската армия във въоръжен сблъсък с редовните грузински части. 

Постъветското и съветското: неразривната връзка

Отговорите на по-горе отбелязаните въпроси не са така прости и еднозначни, както изглежда на пръв поглед. Преди всичко, независимо от значителната фрагментация на някога единното пространство и острите конфликти вътре в него, то както преди съхранява връзката си със съветското минало.
Действително – през декември 1991-ва година формално юридически разпадът на СССР завърши.

Но историческият процес на разпада на съветската държавност тъкмо едва започна, тъй като той даде началото на образуването на нови държавни формации и нации, което продължава и досега. За това свидетелстват неурегулираните конфликти в Донбас, Приднестровието, Нагорни Карабах, паралелната политико-правна реалност в Абхазия, Южна Осетия и Крим.

И въпросът тук е не само и не толкова в намесата на Москва, Вашингтон или Брюксел, а в способността на новите държавни елити да провеждат неконфликтно национално строителство, адекватно на интересите на различните етнически групи и региони.

Процесът на разпадането на единната държава ставаше не въз основата на правни подходи, които биха фиксирали отчетливо противоречията вътре в неговите субекти, между тях, а също и пътищата за тяхното решение, а въз основата на политическа целесъобразност. При това, разделяйки се със СССР, новите независими държави явно не желаеха да се отказват от такова завещание на „империята на Кремъл“, каквото беше проведеното от нея териториално прокарване на разделителни линии и достигнатите като наследство граници.

Получи се парадокс: новите формирования не искаха властта и влиянието на Москва, ала бяха готови да приемат „построената“ с помощта на съюзния център територия, но пък без изработването на принципно нови механизми за осигуряване на цялостността и националното единство. Като следствие настъпи криза на легитимността (отказ на част от населението да възприеме новия държавен проект като свой) и преход към конфронтационния модел на разрешение на етнополитическите спорове.

Държавите, въвлечени в етнополитическите конфликти, се опитват да добият нужния им резултат не толкова с помощта на преосмислянето на собственото държавно-национално строителство и на диалога, а по пътя на спечелването на изгоден външен съюзник, за да се укрепи новата държавност не отвътре, а отвън. Ако това не може да се направи с помощта на Москва, то се актуализират взаимоотношенията със Запада.

При такъв обрат разделянето на общото съветско наследство престава да бъде работа само и единствено на наследниците. Москва има интерес разпадът на Съветския съюз да бъде доведен до логичния си край като „вътрешна работа“ на бившите съюзни републики. Обаче много нови независими държави имат интерес в този процес да се включат външни политически участници.
Тези разнопосочни търсения придават на подялбата на съветското наследство допълнителна конфликтност и по този начин задържат завършването на историческия процес на разпада на СССР.

Русия не може да се отстрани сама

Ключова роля в определянето на конфигурацията на постсъветското пространство ще играе Руската федерация, без значение дали ще се усилят или ще отслабнат нейните позиции.

Като най-вероятни се представят три базови сценария на развиването на събитията в пространството на някога единната държава.

В Русия отношението към „перестройката“, резултатите и последствията от нея остава противоречиво.

Първият сценарий, предвиждащ завършването на процеса на разпад, може да се разглежда като най-благоприятен и позитивен. Неговото осъществяване зависи от укрепването на собствената политическа субектност и постановяването на прагматични отношения между новите национални елити и бившата „метрополия“. В този случай биха се появили шансове за урегулирането на етнополитическите конфликти, взаимно признаване на държавните граници и насочване на външната политика, която вече няма да бъде плътно привързана към съветското минало, към качествено нови посоки. Фактически става дума за направа на равносметка над общото наследство.

След това всяка страна ще може да избира оптималната за себе си външнополитическа линия, в която основните приоритети ще се изграждат не около сметките за уреждане със съседа или с бившия съюзен център, а около актуални проблеми в сферата на икономиката, сигурността, хуманитарното развитие. В резултат на това постсъветското пространство като някаква общност ще остане в историята, а на фундаментите му ще възникнат нови конфигурации.

Вторият сценарий предполага оттеглянето на Русия. Санкционният натиск или вътрешнополитическите проблеми на фона на задълбочаването на социално-икономическата криза ще предизвикат центробежни тенденции, отслабващи руската държавност. Деградацията на държавните институции на водещата постсъветска страна може да доведе до надигането на вълната на хаоса не само в пределите на бившия СССР, но и в „Голямата Европа“. Достатъчен е само Северен Кавказ, който със своите многобройни междуетнични и междуконфесионални противоречия е способен за дълги години да наруши стабилността в тази част на света, без да говорим вече за проблемите при контрола над ядреното въоръжение на Русия.

Третият сценарий, който условно може да се определи като „засилване на конкуренцията“, предполага запазването на Русия в качеството ѝ на ключов играч. Все пак новите национални държави няма да се опитват да повишат собствената си ефективност, а по всякакъв начин ще привличат външни участници в решаването на своите проблеми, в поддържането на модела на националното строителство и външна политика, базиращ се върху противопоставянето на Москва. Допълнителните рискове биха се появили, в случай че външните играчи засилят намесата си с цел запазване на мира и маргинализация на Русия. При такъв вариант на развитие на събитията постсъветското пространство ще се съхрани дълги години като територия, възпроизвеждаща нестабилност.

По такъв начин запазването на силна и отговорна Русия, способна да играе ролята на модератор в етнополитическото урегулиране и крайната стабилизация на пространството на бившия СССР, е изгодно на новите национални елити не от абстрактна, а от прагматична гледна точка. Все пак, без те да се превърнат в самостоятелни политически участници, преследващи своите интереси, а не играещи инструментална роля в придвижването на чужди цели и задачи, процесът на завършването на разпада на СССР и на формирането на нова реалност на мястото на постсъветското пространство ще се проточи.

Сергей Маркедонов – доцент на Катедрата по чуждестранно регионознание  и външна политика към Руския държавен хуманитарен университет, експерт на Руския съвет по международните работи.

За първи път публикувано на руски език на http://russiancouncil.ru/inner/?id_4=7015#top-content

"Российская газета". Всички права запазени.