Светът през 2015: носталгия по баланса

Дмитрий Дивин
2015 г. показа тежък дисбаланс в световните дела и сложи край на досегашните принципи за взаимодействие. Какъв ще е най-вероятният нов геополитически модел, който ще роди бъдещето? Върху този въпрос разсъждава Фьодор Лукянов.

През 2015 г. за първи път бе признато очевидното – че световният ред се намира в състояние на тежък дисбаланс, който поражда все нови и нови кризи. Мнозина го разбираха и по-рано. Но не им се искаше да го признаят, защото това означаваше да се разделят с комфортната си представа от края на 20 в., че всичко върви нормално, а неизбежните рецидиви от миналото лесно могат да бъдат предотвратени. 

За такъв рецидив например бяха обявени действията на Русия по присъединяването на Крим и подкрепата за антимайдановските движения в източна Украйна. Водещите държави (а предвид влиянието върху световните дела това все още е Западът) се опитаха чрез общ политически, икономически и психологически натиск да принудят Кремъл да промени поведението си и да се върне „на правилната страна на историята“. С други думи, те изхождаха от принципа, че „така трябва“. 

Натискът спрямо Русия не донесе очаквания ефект, а впоследствие се стигна и до окончателен обрат. В случая със Сирия „така трябва“ вече не значи нищо. Близкият Изток през 2015 г. се превърна в олицетворение на безизходицата – колкото по-големи усилия се полагат, толкова по-очевидни стават:

а) тяхната неефективност,

б) принципната невъзможност да се обединят участниците в този многопластов конфликт около една обща цел.

Тенденция на годината е безнадеждното желание за връщане към някакъв „златен век“, като всеки си има своя. Най-яркият пример за това, разбира се, е главният смутител на близкоизточното спокойствие, който сега е прието да наричаме ДАЕШ (забранената в Русия организация доскоро се наричаше ИДИЛ). При него всичко е еднозначно – назад в епохата на халифата, когато всичко е било честно и справедливо, вън достиженията на т. нар. „цивилизация“, натрапени на правоверните от колонизаторите.

Заедно с това се оспорва и светая светих на западната цивилизация – моделът за държава, формиран в резултат на цели векове обществено-политическо развитие. Особената популярност на радикалните ислямисти от Месопотамия на Запад, интересът към техните идеи и действия, свидетелства за това, че и извън пределите на предполагаемия „халифат“ има усещане за вътрешна празнота и нарастващ стремеж към нещо друго, различно от сегашното.

Светът се разкъсва

Началото на новия политически сезон, който ще продължи до лятото на 2016 година, изглежда многообещаващо.

Към светлото минало се е прицелил не само самопровъзгласилият се халиф ал Багдади, лидерът на ДАЕШ. Примери от миналото търсят и тези, които оформят мейнстрийма на глобалната политика. Вярно, от не чак толкова далечното минало. 

Няколко паметни дати през тази година също ни препратиха към събития от миналия век, допринесли за сегашното устройство на света. 200 години от Виенския конгрес, 70 години от края на Втората световна война и основаването на ООН, 40 години от Хелзинкския заключителен акт, 25 години от Парижката харта за нова Европа. До края на 20 в. понятието за световен ред винаги се е свързвало с известен баланс. Сложен, с участието на много играчи, като през 21 век. Или по-прост, като след Втората световна война, когато се установява системата за равновесие, доминирана от две свръхдържави. Във всички случаи балансът се разглеждаше като взаимно признаване на определени сфери на влияние. На този принцип се основават и Виенският модел, и Ялтенската система, и Хелзинкският заключителен акт. 

Различен, макар и само на пръв поглед, е принципът, заложен в Парижката харта от 1990 г., с която се заявява отказ от сферите на влияние и разделителните линии. Но на практика и тя утвърждава баланса – не под формата на взаимно сдържане, а като форма на сближаване. Впрочем за това мечтае и Михаил Горбачов, който си представя края на Студената война като конвергенция, равноправно сближаване на враждуващите някога блокове. Разпадът на СССР обаче сложи край на тази възможност, доколкото светът престана да възприема Русия като втори център на Европа. 

Идеалът на Русия, макар и непризнат официално, е връщането към някаква форма на съгласуване на сферите на влияние. Оттук и носталгията по Виена и Ялта. Идеалът на Запада е времето на 90-те, когато сферите бяха зачеркнати, а влиянието стана глобално и универсално. Оттам и честото позоваване на принципите от Хелзинки (като се премълчават договореностите, предвиждащи тъкмо поделянето на сферите на влияние) и от Париж, прокламиращи общността. 

Нито единият, нито другият носталгичен модел са възвратими. Днешната политика се различава съществено от времената на онези „световни порядки“ по крайната си демократизация. Твърде много станаха играчите, които влияят на процесите. Към днешна дата това не са само големите държави, както едно време, а и множество средно развити страни, устремени към висшата международна лига, междудържавните организации с присъщата им бюрократична инерция, огромните корпорации (като отделно място заемат комуникационните гиганти), неправителствените актьори, наподобяващите ги наддържавни организации като ДАЕШ, и дори отделни личности, упражняващи интелектуална власт над останалите. Дори вътре в самите държави взимането на решения е крайно усложнено поради факта, че правителствата не са в състояние да контролират напълно събитията, които се случват на тяхна територия – поради невъзможността да се изолират от влиянието на глобалните процеси. 

Днес е невъзможно да се очертаят ясно сферите на влияние. Тези, които навремето са били част от тях, вече не приемат подобни отношения. Онези, които са ги контролирали, нямат достатъчно власт да ги принудят. 

От какво да се страхуват Русия и светът през 2015 година?

Ръководителят на агенция „Външна политика“ Андрей Сушенцов и доцентът от Московския държавен институт по международни отношения Андрей Безруков, автори на прогнозата „Международните заплахи – 2015“, разсъждават върху това какво може да очаква светът до края на 2015 година.

Опитът от изминаващата година показа, че новата господстваща тенденция не е универсализмът на „пирамидално“ конструирания свят, както се мислеше през 90-те, а неговата фрагментация на по-лесно управляеми сегменти. Те трябва да се подчиняват на собствени, а не на всеобщи правила. Първообразът на такъв „блок“ е Транстихоокеанското партньорство, преговорите по което приключиха през октомври. Вторият компонент трябва да стане Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), което Барак Обама си поставя за цел до края на мандата. 

2015 година не само се явява Рубиконът, отвъд който започва нещо ново, но и показа, че няма връщане назад. Авторите на годишния доклад на Валдайския клуб, озаглавен „Война и мир през 21 век“, изразяват увереност, че „нарастването на хаоса и липсата на управляемост в международните отношения не могат да продължават безкрайно… по-скоро наблюдаваме началото на установяването на нов световен ред, основан на фактическия, макар и нефиксиран, баланс между две големи групи държави“. „Този нов порядък не се изгражда върху следвоенните руини на предишния, а „изниква“ постепенно от диалектическия хаос на съперничеството и взаимните зависимости“, пишат авторите на доклада. И това се случва от само себе си, въпреки волята на основните играчи, които продължават да са в плен на миналото. 

Гъвкавият баланс между „двата океана“, с център Америка от едната страна, и континенталният масив на Евразия с определящото партньорство между Русия и Китай от друга, на пръв поглед обезкуражава. Твърде много напомня за изводите на класическата геополитика в духа на Мехен и Маккиндър, или за мрачните предчувствия на Джордж Оруел с неговите Евразия и Океания. Всъщност става дума за две съобщности, обединени от общи вътрешни интереси, но и зависими една от друга, които не се намират във видима конфронтация помежду си или поне – не постоянно. И това е най-добрият вариант, който днес можем да си представим. Поредната версия на „вечния мир“ в духа на „края на историята“ очаквано се оказа утопия. 

Авторът е главен редактор на сп. „Русия в глобалната политика“ и директор по научната дейност в международния дискусионен клуб „Валдай“.

"Российская газета". Всички права запазени.