Още е рано да се празнува

Татяна Перелигина
На Запад се наблюдава привикване към новата действителност и към новите правила на играта с Русия, основаващи се на зачитане на интересите.

Миналата година бе една от най-успешните в историята на руската външна политика. Латентната конфронтация със Запада, назряла и станала очевидна още през 2013 година, в началото на миналата година придоби открита форма и Русия „удари първа“, усложнявайки рязко отношенията си със Запада. Страната ни стана обект на не особено приятни санкции, стана свидетел на опитите да бъде поставена в международна изолация и на засилване на центробежни тенденции в западния съюз.

Първоначално смехотворен, но обявен на висок глас, залог за „смяна на режима“ с „дворцов преврат“, който би бил предизвикан от недоволството на олигарси, попаднали под удара на санкциите, или дори от подклаждане на недоволството на масите, предсказуемо се провали. Подложени на остър външен натиск, обществото и елитът се обединиха около Кремъл. Отчупи се само микроскопична част.

Още по-важно е това, че присъединяването на Крим и подкрепата за въстаниците в Югоизточна Украйна позволиха да бъде изпълнена програмата минимум – да се създадат условия, с които да стане невъзможна по-нататъшна експанзия на западните съюзи на територии, които Москва определя като жизнено важни за интересите на сигурността си. Демонстрацията на готовността ѝ твърдо да ги защити не засилиха любовта към Русия, но пък увеличи опасенията от нея и съответно готовността нейните интереси да бъдат уважавани. За съжаление, се наложи разширяването на западните съюзи да бъде спряно не по взаимно уважителна договореност, а с твърда политика.

Оказа се, че партньорите не искат да разбират друг език. Сега те свикват с новата реалност, с новите правила на играта, вече основани на зачитането на интересите. Те вече почти не споменават Крим. Той остана, макар и в смекчена форма, само в реториката на Вашингтон и неговите най-послушни съюзници в Европа. Възможни са нови опити за заиграване с украинската криза, но Русия издържа първия тур на противопоставяне и натиск. И като цяло в конфликта около Украйна Москва спечели от политическа гледна точка.

Създадени са условия за по-здрави отношения със западните партньори, основани на взаимно зачитане на интересите. Засега обаче това е само обещание. Натрупването на недоверие и от двете страни, на минали грешки и илюзии е огромно. И двете страни все така имат желание да използват образа на външния враг за вътрешно обединение.

През 2015 година окончателно стана очевиден, във всеки случай за мен, не само провалът на европейската система за сигурност във вида, в който тя бе изградена след Студената война: на основата на фактическото доминиране на Запада, на неговите организации и политически възгледи. Такова доминиране, неприемливо за по-голямата част от руския елит, не донесе мир и стабилност на субконтинента. Според мен без кардинална промяна старата система не може да оцелее.

Дори ако Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) се активизира. Правя тази констатация и въз основа на годините опит от работата в „Групата на мъдреците“ на ОССЕ, призвана да предложи обновяване на системата на европейската сигурност като „общ проект“. Въпреки продължителните усилия, почти нищо не се получи.

ОССЕ е организация, която носи в себе си генетичната памет на Студената война. Не ѝ позволиха да се превърне в истински механизъм, насочен към бъдещето, за да създаде постблокова система за сигурност. В резултат на това през първите 20 години след края на предишната Студена война организацията играеше в повечето случаи отрицателна роля. Това ставаше, като тя позволяваше да се създава мнимо усещане, че в общоевропейското пространство „всичко е наред“, запазвайки духа на Студената война с постоянни обвинения срещу някои страни, че нарушават принципи, принадлежащи на друга епоха.

Не случайно ОССЕ се оказа полезна за първи път, едва когато въглените на тази недоугасена война, които наред с други пазеше и тази организация, се разпалиха отново в Украйна. В този смисъл ОССЕ имаше полезна роля на координатор на миротворческата мисия. Вероятно като форум за диалог и антикризисен център организацията ще успее да оцелее още известно време. Засега обаче не се забелязват признаци на реална готовност на западните партньори да се запълни създалият се вакуум на сигурност в Европа чрез коренно реформиране на тази организация или чрез създаването на алтернативни институции. А този вакуум е опасен.

През 2015 година бяха направени важни реални стъпки по пътя на икономическото пренасочване на Русия към Изтока. Заработиха територии с изпреварващо развитие, обещаващи приток от руски и чуждестранни инвестиции. При общото свиване на външната търговия заради икономическия спад, поевтиняването на енергийните носители и девалвацията на рублата, се увеличи делът на Русия на азиатските пазари. И има перспективи той да расте и по-нататък, като направи по-балансирана и по-изгодна структурата на външноикономическите си връзки.

Споразумение между Русия и Китайската народна република за изграждане на „Икономически пояс по Пътя на коприната“ и Евразийският икономически съюз (ЕАИС) потенциално откриват огромни възможности в голяма Централна Азия заедно с прилежащите райони на Сибир и Западен Китай да бъде открит нов център за икономически растеж. Засега обаче това са само обещания.

За претворяването им на дело са необходими систематични усилия на администрацията, които след подписването на споразумението почти не се забелязват. Необходими са и конкретни проекти.
Безспорен успех на 2015 година за целия свят стана уреждането на иранския ядрен проблем.

Решаването му би било невъзможно без активното и творческо участие на руската дипломация. Стана възможно не само да се избегне верижна реакция на разпространение на ядреното оръжие в най-нестабилния район в света, но и да не се стигне до изглеждащата само преди две-три години твърде реална война срещу Иран, която окончателно би взривила Близкия Изток, а би имала и глобални последици. И сега може да се разчита на конструктивни отношения с потенциално най-могъщата държава в Близкия Изток.

През миналата година приключи унищожаването на сирийските химически оръжия. Това също е едно голямо постижение на руската дипломация.

Успехът бе постигнат мощно, когато Русия изпрати свое авиационно формирование в Сирия. Тя направи това, като се ръководеше от стремежа да се бори с ислямския тероризъм далече от границите си, да укрепи международните си позиции, да покаже новата мощ на въоръжените си сили, да предотврати падането на законно правителство и да не допусне да се разшири зоната на контрол на „Ислямска държава“ (забранена в Русия), както и да увеличи възможностите си за активно въздействие в близкоизточната криза.

Засега всичко върви много добре. Няма обаче да се уморя да повтарям: изход от близкоизточната криза не се очертава за много десетилетия. Трябва да се проявява изключителна предпазливост, за да не се окажем дълбоко затънали в това благо. А желаещи „да помогнат“ има. И трябва да има мъжество, за да се излезе бързо, ако се появи такава опасност. И да се подготви обществото за такава възможност.

Взаимодействието около Сирия помогна да се намали напрежението в дългосрочен план на неизгодната конфронтация със Запада, както и да се подсилят елементите на взаимодействие в отношенията с него. Конфронтацията обаче не е отпаднала и няма да спре в близко бъдеще и поради вътрешни причини: част от елита, особено в Европа, е на мнение, че е необходимо да има външен враг за вътрешно консолидиране. Друга част се стреми да вземе реванш за провала от последните десетилетия. Трета част се опитва да спаси стария разпадащ се световен ред, чиито правила в значителна степен диктуваше Западът и които му бяха изгодни.

През 2015 година вече почти целият руски елит разбра, че противопоставянето със Запада е за дълго и не е случайно, че на Русия ще ѝ се наложи да живее в друга реалност, различна от очертаваната във възвишено сантименталните мечти за интеграция със Запада, запазвайки независимост и суверенитет. Те бяха взели превес в руската политическа класа едва ли не до края на миналия век.

Наистина това осъзнаване засега не е довело до необходимата кардинална смяна на вектора на икономическото и социалното развитие, твърдата ориентация на държавата, на буржоазията и обществото към икономическо развитие и растеж. А с надеждата за такава промяна се хранеха много от политиците, които подкрепяха рязката смяна във външнополитическия курс през 2014 година. Една от основните подбуди на политиката на външен натиск залага на това, че продължаването на икономическата ситуация рано или късно ще принуди Москва да отстъпи, ако не и да капитулира. Такива опасения възпират и съюзниците, и приятелите, например в Китай, където има опасения, че Русия ще се върне към курса от 90-те години на миналия век.

И така, руската политика във външния свят беше успешна в повечето направления. При всички маневри тя бе стратегическа и последователна. Тя успя да пренесе съревнованието за международни позиции в тези сфери, в които Русия е по-силна – военно-политическата, борбата на мозъка и волята. Можем да поздравим нашите дипломати, военни, политическото ни ръководство, както и цялата ни страна, които ни представляват. Да се празнува обаче още е рано. В крайна сметка почти винаги, но особено в съвременния свят, възможностите и влиянието на една страна се определят от икономическата ѝ мощ, от нейното технологическо равнище, от качеството на човешкия капитал.

Макар че, разбира се, качеството на ръководството също играе не малка роля. Ето един пример. В началото на първото десетилетие на 21 век САЩ бяха безспорен икономически и технологичен лидер, превъзхождаха едва ли не целия свят, взет заедно, по военни разходи, а за много неща бяха и морален лидер. Само че тези предимства бяха пропилени включително и заради много лошо ръководство, замайване от успехите, а това доведе до участие в обречени на загуба войни, до отлагането на необходимите икономически реформи, както и до трупането на дълг.

Руският елит и ръководството на страната засега не са се възползвали от конфронтацията, от патриотичния подем за вътрешно, преди всичко икономическо, възраждане, на всякакви – били те либерални, били те антилиберални – релси. По-скоро на съчетаването им. А без икономическото възраждане сегашните успехи на външната политика все по-трудно ще могат да се запазят.

Сергей  Караганов е декан на факултета по световна икономика и световна политика на Националния изследователски университет – Висша школа по икономика (НИУ ВШЭ).

http://www.rg.ru/2016/01/12/karaganov.html

 

"Российская газета". Всички права запазени.