5 години Арабска пролет: промени ли се влиянието на Русия в Близкия Изток

Карим Нияз
На 14 януари 2011 година падна режимът на Бен Али – президент на Тунис. Това беше първата жертва на Арабската пролет, която сериозно разтърси даденостите в огромните пространства на арабския свят и доведе до качествено изменение на съотношението на силите в Близкия и Средния Изток.

Сътресенията имаха обективен характер

Нерядко сред руските публицисти и обществени деятели може да се срещне позицията, че събитията в арабския свят, довели до феномена Арабска пролет, били провокирани от някого отвън и че изобщо тези процеси вече много напомнят „цветните революции“ в постсъветските страни.

Тук следва да се каже, че отговорните учени – специалистите по Изтока, опровергават тази опростена гледна точка. Например професорът от Московския държавен институт по международни отношения Мария Сапронова отбелязваше още в началната фаза на Арабската пролет, че „авторитарните режими дълго време създаваха картина на социална стабилност, а ръководителите, изгубили връзката с народа, игнорираха нарастването на сериозните икономически трудности“.

Но не само професионалните специалисти по изтокознание в Русия разбират в какво се е изразявала причината за „революционните процеси“ в арабския свят. Отговаряйки през 2014 година на интервю за египетски вестник, министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров констатира:

„Трансформациите в арабския свят са предизвикани от цяла серия дълбоки фактори – както обективни, така и субективни“. Основно – продължи ръководителят на руската дипломация – тези процеси носят политически и икономически характер, тъй като „предишните власти осигуриха не в пълната цялост насъщните потребности на населението, оказаха се неподготвени да почувстват изискването за промяна“.

И по-нататък Сергей Лавров достатъчно ясно каза: 

- Не става дума за това, че Арабската пролет бе замислена от авторите на концепцията за „Големия Близък Изток“. Още повече, че те едва ли са очаквали такова развитие на събитията…

Арабската пролет и новото съотношение на силите

Арабската революция доведе до смяната на властта не само в Тунис, но и в Египет, Ливан и Йемен. Арабската пролет отвори пътя към кръвопролитните граждански войни в Либия, Йемен и особено в Сирия. Освен това, тази радикална вълна предизвика брожения и гражданска конфронтация в много други страни на арабския свят.

В целия свят нагледно се виждат отрицателните последици от всичките тези процеси: разгулът на тероризма под формата на различни направления на джихадизма и фундаментализма в самия „Голям Близък Изток“; ако искате – оформянето на най-отвратителното държавно формирование на новото време „Ислямска държава“ в части от териториите на Ирак и Сирия; трансферът на тероризъм от Близкия Изток в Европа; милионите бежанци от арабския свят в Европейския съюз…

Но петгодишнината на Арабската пролет обозначи също така качественото изменение на съотношението на силите и в самия арабски свят. Петгодишният период, започнал със свалянето на Бен Али от власт, показа, че основният удар от Арабската пролет понесоха тези държави, които представляваха – макар авторитарни и недемократични – все пак светски модели на общественото устройство: Тунис, Египет, Либия, Сирия. Тук можем да се съгласим с гледната точка на петербургския специалист по изтокознание Александър Сотниченко, че по същество тази буря доведе до края на проекта за арабски национализъм.

Съответно геополитическата роля на страните-носителки на този проект беше значително отслабена (Египет, Сирия) или просто сведена до „не“ (Либия). Обратното – за последните пет години в редиците на лидерите на арабския свят се изявиха страните от Персийския залив (Саудитска Арабия и Катар), чиято вътрешна и външна политика носи откровено консервативен, а може и да се каже реакционен характер. И тези страни все по-активно се намесват във вътрешните работи на съседите си, все по-рязко се борят за разширяването на собственото си влияние в региона, за което свидетелства конкретно разривът на дипломатическите отношения на Саудитска Арабия с Иран, настъпил в началото на януари, скоро след изпълнението на смъртната присъда на шиитския проповедник Нимр ал-Нимр.

Ще спаси ли войната с „Ислямска държава“ влиянието на Русия?

В началото на бурните трусове в арабския свят официалната реакция на Москва спрямо събитията в Северна Африка и в Близкия Изток се оказа доста спокойна. Следва да припомним, че руското ръководство се отказа да се възползва от правото на вето в Съвета по сигурност на ООН, за да спаси режима на Муамар Кадафи от въвеждането на безпилотната зона в Либия по времето на антиправителственото въстание. Впоследствие Москва призна резултатите от изборите, легитимиращи новите власти в Тунис, Египет и Либия.

Заедно с това руските ръководители през цялото време подчертаваха, критикувайки общата стратегия на обединения Запад начело със САЩ на територията на Близкия Изток: „опитите да се пресадят в почвата на други страни собствените модели на държавно устройство и развитие, игнорирането на традициите и ценностите на другите… няма да донесат успех“. След завършването на студената война в Арабския Изток оставаха малко страни, намиращи се в една или в друга степен под външнополитическото влияние на Русия.

Но вихърът на арабските революции донесе явна заплаха и на това влияние. Макар и да има изключения: например след идването в Египет на власт на генералитета начело с Абдел ал-Сиси рязко се активизираха политическите и икономическите връзки на Москва с Кайро, а Владимир Путин лично подчерта „удивителното лично мъжество“ на новия египетски лидер в борбата с тероризма.

Интензитетът на гражданската война в Сирия, реалната заплаха от падане на режима на Башар Асад, също както и перспективата за по-нататъшно разширяване на влиянието на терористичната „Ислямска държава“ принудиха руското ръководство в края на септември 2015 година открито да започне военна кампания „по въздуха“. Едва ли това решение се е подготвяло от по-рано, още година преди това Сергей Лавров подчертаваше, че „ние не подкрепяме нито една от страните на вътрешния конфликт в Сирия“.

Днес може да се каже, че решението за директно навлизане в сирийската война имаше нееднозначни последствия за руското влияние в Големия Близък Изток. От една страна, както отбелязва историкът Георгий Мирски, „Путин спаси Дамаск… от съдбата на Кабул“. В същото време голямата част от арабските страни, намиращи се днес под влиянието на Саудитска Арабия, открито не са доволни от ролята, която играят въздушно-космическите сили на Русия в Сирия. Неотдавна образуваната около Саудитска Арабия „сунитска антитерористична коалиция“ има отчетливите намерения да се бори и срещу „Ислямска държава“, и срещу отстраняването на Башар Асад от властта в Дамаск.

Изглежда, задачата на руската дипломация в близката година ще бъде да обясни правомерността и правотата на позицията си на влиятелните сунитски арабски държави. Това е деликатна и много сложна задача в условията, когато значителна част от общественото мнение в арабския свят вижда в сирийския конфликт преди всичко традиционната борба между сунизма и шиизма. В същото време януарските терористични актове в най-различни страни на Изтока за пореден път показват, че заплахите от страна на „терористическия интернационал“ имат смъртоносен характер в това число и за онези общества, в които преобладават мюсюлманите сунити.

Руската дипломация, без съмнение, ще използва този фактор и в бъдеще, представяйки на арабските политици своята гледна точка. И за пореден път заявявайки, че Русия в своята политика по отношение на арабския свят се ръководи от принципите на уважението на националния суверенитет, териториалната цялост и ненамесата във вътрешните работи. 

 

 

"Российская газета". Всички права запазени.