Какво ще стане след санкциите

Дмитрий Дивин
Все по-гръмко в Европа звучат гласове, че санкциите срещу Русия могат да бъдат премахнати. Към традиционно благоразположените държави като Италия или Австрия например, изглежда, е готова да се присъедини и Франция. На експертно ниво започват да се обсъжда въпросът как биха изглеждали отношенията с Москва в бъдеще.

Трябва да се има предвид, че юридически отношения между Русия и ЕС се базират на Споразумението за партньорство и сътрудничество (СПС) от 1994 година. Това е един всеобхватен и много подробен документ, който регламентира различни аспекти на сътрудничеството, а за своя политическа цел поставя отношения на „стратегическо партньорство“.

В основата на идеологията на СПС е идеята за „Голяма Европа“, която предвижда общество с единни правила и ценности, формирани около ЕС. Русия бе възприемана (и в онзи момент бе готова сама да се възприема) като реципиент на регулативна база, а не като равноправен създател на нова такава.

В средата на 2000-те години започна разговор за подготовка на базов договор на мястото на СПС, който първоначално изтичаше през 2007 година.

Плановете тогава бяха следващото споразумение да включи опита от взаимодействието, натрупан към онзи момент, и да положи основите за по-нататъшно качествено сближаване. В онзи момент обаче политическата обстановка започна да се променя.

Отношенията на практика се изместиха на ново ниво – не само на върха, но и в низините.

В резултат на това бяха въведени взаимни санкции след началото и бързото задълбочаване на украинската криза. Ерата на декларираното „стратегическо партньорство“ приключи и остави неприятен привкус и у двете страни.

Връщане към предишния модел, дори и да си представим изключително малко вероятния сценарий за гладко умиротворяване в Украйна, няма да има. С прости думи: Русия вече не иска да стане част от единна Европа, а единна Европа се отказа от разширяването и се стреми да се вглъби в себе си, за да реши многобройните си вътрешни противоречия.

Трябва да бъдат уточнени няколко основни параметъра, в чиито рамки има смисъл да се обсъжда бъдещата схема.

Вече няма да има Голяма Европа

Да се възстанови „стратегическото партньорство“ така, както си го представяхме през 1990-2000-те, е невъзможно. Логиката на „Голяма Европа“ вече е неприложима. Отношенията след сегашната криза няма да бъдат всеобхватни, а най-вероятно ще се фокусират върху отделни сфери. Самата Русия започна да предлага този вариант много преди да се разрази украинската криза.

Въпросът за „общите ценности“ вероятно вече няма да бъде актуален. И заради факта, че те са оспорвани от Русия, и защото в ЕС е напълно вероятно ценностите да се променят заради необходимостта да се преразгледа моделът на интеграция. Проблемът с бежанците вече служи като катализатор на този процес.

Прагматично сътрудничество

Има практически аспекти, от които не можем да се абстрахираме в рамките на отношенията между Русия и ЕС, независимо от политическата атмосфера. Това са енергетиката (където сътрудничеството ще остане неразривно поне още две десетилетия), движението на хора (в момента най-вече във връзка с проблема с бежанците), развитието на граничните територии (гранично сътрудничество, необходимост да се решават общи проблеми).

По всяко от тези направления не е изключено интензивно взаимодействие, но не е необходимо то да бъде обвързано с единна програма и обща база. Още повече че собственият нормативен фундамент в Европа може да започне да се променя – както под въздействието на вътрешни процеси, така и поради сключването на Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство под егидата на САЩ.

Строителството на „Голяма Евразия“

Въпросът за перспективите за икономическо развитие в момента е все по-актуален в мащаба не на „Голяма Европа“, която така и не се случи, а на „Голяма Евразия“. Основната причина за това е външна: Китай се обърна към Запада и има доста сериозни намерения да си проправи път към Европа и Средиземноморието.

За утвърждаването на „Голяма Евразия“ форматът Русия-ЕС е безполезен; той изисква многопластов диалог: ЕС-Евразийски икономически съюз, Русия/Евразийски икономически съюз-Китай, ЕС-Китай и, най-накрая, Китай-Евразийски икономически съюз – ЕС.

Именно в рамките на последната комбинация има смисъл да се обсъжда онова, за което по-рано говореха Москва и Брюксел – общо икономическо пространство, хармонизиране на нормите и правилата. Евентуалното преимущество е, че в този многоъгълник има шанс да бъдат решени проблемите на страните, които увиснаха между интеграционните проекти и бяха въвлечени в безсмислена конкуренция, едно никому ненужно бреме. Става въпрос за някои бивши републики от СССР, които така и не получиха устойчива основа за развитие.

Европейска несигурност

Принципно се промени съдържанието на понятието „европейска сигурност“. И работата не е само в Украйна и други държави, където Русия и ЕС/НАТО навлизат реално или въображаемо.

Европа като цяло престава да е пространство на гарантирана стабилност. От една страна това е свързано са факта, че ЕС не може и няма да може да се изолира от все по-фаталните провали в Близкия Изток. От друга – трупащите се вътрешни дисбаланси на проекта водят до премахване на обединителните режими (изглежда, че в сегашния си вид Шенген няма шансове) и задълбочаване на противоречията между страните-членки.

Най-опасната зона е Югоизточна Европа, Балканите, където кризата на европейските идеи може да доведе до възобновяване на наглед потушените конфликти от недалечното минало.

И тук бежанците са мощен катализатор. Централна Европа, която все по-дружно застава срещу Берлин и иска от него да реши въпроса с бежанците фактически за цяла Европа, от основен апологет на европейския проект може да се превърне в него основен критик.

А съчетанието между нестабилната обстановка в страните от „Източното партньорство“ и броженията в Централна и Източна Европа в най-лошия сценарий ще създадат една нова версия на конкуренцията за „междинната Европа“, която през XX в. доведе до две големи войни.

"Российская газета". Всички права запазени.