Защо Западът ни плаши с „руската заплаха“?

Алексей Иорш
В началото на май двама високопоставени генерали едновременно заговориха за нуждата от „сдържане на Москва“ и необходимостта за тази цел да се увеличи военният потенциал. При това един от тези генерали представлява не само САЩ, но и НАТО. От какво бяха предизвикани тези изяви? Битува мнение, че те са част от подготовката за промяна на баланса на силите в Източна Европа в полза на Запада.

Изявленията на генералите Данфорд и Скапароти са игра на нерви около преразглеждането на Основополагащия акт (ОА) Русия-НАТО от 1997 година. Скоро ще се навършат 20 години от приемането на документа и през май 2017 г. той трябва да бъде преподписан, като бъде изработено някакво ново споразумение.

През 1997 г. Москва подписа този документ, определящ правилата на взаимодействие между Русия и НАТО в Източна Европа. НАТО заяви, че няма намерение да разгръща големи военни контингенти и ядрено оръжие на територията на новите източноевропейски членки на Алианса. Самата Русия и през 1990-те бе против разширяването на НАТО на изток и по този начин Алиансът направи опит да понижи безпокойството на Москва, предизвикано от експанзията на организацията към границите на Русия.

Призив за преразглеждане на ОА

Днес, след конфликта в Украйна, НАТО поиска ОА да бъде преразгледан. Всичко започна от септември 2014 г., когато на срещата на върха в Уелс бе решено в Източна Европа да бъдат разположени допълнителни военни контингенти, което бе нарушение на ОА – въпреки твърденията на Алианса, че това се прави не на постоянна, а на ротационна база. ОА забранява на НАТО да създава постоянни военни бази около руската територия.

Една от членките на Алианса, Полша, вече заяви, че в сегашния си вид ОА не е адекватен. И така възниква въпросът какъв документ ще се появи на негово място. Русия би искала да подпише ново споразумение, в което да се говори за демилитаризация на териториите на източноевропейските членки на НАТО.

Разбирайки, че Алиансът няма да се съгласи на това, през април 2015 г. Москва предложи друг вариант – да се подпише договор, който да гарантира неутрален статут и неразполагане на военни групировки на територията на четири от държавите, граничещи с Русия.

Става въпрос за Финландия, Украйна, Молдова и Грузия. Международното право познава прецедента на т. нар. „наложен неутралитет“ – например четиристранният договор между държавите-победителки за Австрия през 1955 година. Само че очевидно НАТО не е съгласен и с това.

Тежка игра на нерви

В ход е игра на нерви – кой кого ще принуди да подпише новия документ. В тази ситуация са възможни няколко сценария. Ако избухне сблъсък, подобен на конфликта в Южна Осетия от 2008 г., можем да остане без изобщо никакъв договор.

Вторият вариант е да се пристъпи към споразумение за демилитаризация на Балтийско-черноморския регион. Само че то най-вероятно би било доста условно. Американците например твърдят, че нямат намерение да приемат тези четири страни в НАТО, но това може да се случи в бъдеще. Тогава тези страни могат да получат статут на т. нар. „major non-NATO ally” (основен съюзник извън НАТО) и в този случай САЩ фактически ще прокарат своята линия.

Третият сценарий е все пак да бъде съгласуван документ за военни мерки, целящи неразполагането на крупни военни контингенти в този регион. Възможно е да се върнем към позабравения Виенски документ за мерките за укрепване доверието и сигурността в Европа, който бе съставна част от Хелзинкския заключителен акт от 1975 година. Ако първият сценарий не бъде реализиран, то ни очаква тежка игра на нерви и усилия за разработване на нов документ до май 2017 година.

Няма такава техника

Ако става въпрос конкретно за изявлението на Данфорд, според когото САЩ се нуждаят от ново оръжие с цел сдържане на Москва, включително в Космоса и в киберпространството, то очевидно става въпрос за дългосрочни проекти – не за близките три години, а за 10-15 години в най-благоприятния случай.

Това е проява на същата тази игра на нерви. За нея трудно може да се говори като за някаква надпревара във въоръжаването. Във военните заводи няма мащабно натоварване; не е налице и значително разгръщане на нов тип въоръжение. Нещо повече – сегашното научно-техническо равнище просто не позволява да се създава такъв вид въоръжение, макар че задачите по разработването му бяха поставени още в Националната космическа политика на президента Буш-младши през 2006 година.

Авторът е доцент във Факултета по световна политика в Московския държавен университет.

"Российская газета". Всички права запазени.