Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Не за първи път Москва и Вашингтон разговарят помежду си с повишен тон. Само че днешната тоналност ни принуждава да си спомним наистина мрачни периоди в отношенията им. Говорител на Държавния департамент обещава на Русия нови загуби в Сирия, а руското Министерство на отбраната напомня на американските "стратези" за радиуса на поражение на системите С-300 и С-400, разположени в района на базата "Хмеймим".
Общата информационна атмосфера се доближава до най-лошите образци от началото на 80-те години, а в известен смисъл отива дори още по-далече.
Тогава поне те не се дразнеха взаимно, а сега не можеш да разбереш, къде свършва тролирането и започват заплахите и обратно. Какво следва?
Стабилни цикли
За да не изпаднем съвсем в униние, трябва да отбележим, че траекторията на отношенията между Русия и САЩ след Студената война като цяло е извънредно стабилна. Тя е обвързана с изборните цикли, вътре в които може да има колебания в едната или в другата посока, но в края на поредния каданс задължително настъпва изостряне.
"Бил Клинтън си позволи да окаже натиск върху Русия. Той очевидно за секунда, за минута, за половин минута забрави какво е Русия, че Русия притежава пълен арсенал от ядрено оръжие. Клинтън реши да показва мускули. Искам чрез вас да кажа на Клинтън: нека да не забравя в какъв свят живее. Не е било и няма да бъде един да диктува на целия свят как да живее. Многополюсният свят е основата на всичко. Тоест както се договорихме с председателя на КНР Дзян Дзъмин: ние ще диктуваме на света, а не той сам".
Тези думи на Борис Елцин прозвучаха при посещението му в Пекин в началото на декември 1999 година. До оставката му имаше малко повече от три седмици и това изказване по същество бе равносметка на наситените отношения между двете страни и двамата президенти (които официално се наричаха един друг приятели) през 90-те години.
Снимка: Reuters
Рязката реакция на Елцин бе в отговор на забележката на Клинтън, че Русия "скъпо ще си плати" за действията в Чечения – Западът готвеше санкции.
Интересно е, че тогава на премиера Владимир Путин му се наложи да заглажда ефекта. Изявлението на Елцин, видите ли, не целяло да охлади отношенията между Москва и Вашингтон. При това има и нещо още по-забележително. Путин подчерта, че критичните изказвания на Бил Клинтън във връзка с чеченската кампания са породени по-скоро от загриженост Русия да не се изправи пред допълнителни проблеми. Американците – и самият Клинтън, и неговият говорител – откликнаха снизходително: не бива да се обръща внимание на думите на президента на Русия.
Историята се повтаря?
В този епизод има всичко, което виждаме сега, макар и в смекчен вариант. Предупреждение към Русия за краха на "неправилното" поведение, крайно раздразнен отговор с напомняне за военния потенциал, нежелание от страна на САЩ да го възприемат насериозно. Символично е, че Елцин произнесе страшните думи в Китай, призовавайки могъщия съсед за влияние – просто това е първообраз на сегашното "сърдечно съгласие" между Москва и Пекин.
А нали от 1993 до 1998 г. Вашингтон и лично Бил Клинтън в качеството си на главен патрон на "младоруската демокрация" уж положиха много усилия за укрепването на отношенията. Само че взаимното раздразнение се трупаше. През август 1998 г. настъпи дефолтът, при който чуждестранните борсови играчи изгубиха не малко пари и здравата се ядосаха. През зимата и пролетта на 1999 г. стана първото разширяване на НАТО и започнаха бомбардировките срещу Югославия. Отговорът на краха на пирамидата, наречена "краткосрочни държавни облигации", бе мощна кампания в западния печат срещу "кремълската клептокрация" (делото „Банк ъв Ню Йорк“ (Bank of New York) и уж прането на пари на руската мафия). А войната срещу Югославия, която Москва не беше в състояние нито да предотврати, нито да спре, доведе до стратегически безсмисления, но ярък ход с десанта на руски части на летището в Прищина. Така че пекинската злъчна реч стана венец на цяла поредица от събития.
Джордж Буш влезе в Белия дом като антипод на Клинтън, също както и Владимир Путин се възприемаше като противоположност на Елцин. При все това схемата се повтори, само че с още по-голяма амплитуда на колебанията. Започна се с взаимна симпатия на първата среща в Любляна, после дойде рязък подем от септември 2001 г., когато Русия и САЩ се оказаха едва ли не съюзници във войната срещу тероризма. Последваха интензивни контакти с дълбоки спадове: Чечения, излизането на Вашингтон от договора за противоракетна отбраната, съвет Русия-НАТО, Ирак, "революцията на розите" в Грузия, първият "майдан" в Украйна, решението за изграждане на противоракетна отбрана в Източна Европа, Косово...
Обстановката се изостряше, доверието се топеше, но през април 2008 г., в края на втория мандат на Владимир Путин, се случи срещата в Сочи и подписването на Декларацията за стратегически рамки на отношенията. В този документ страните се опитаха спокойно да изброят целия списък с теми, които представляват взаимен интерес (там по същество бе заложена цялата програма на бъдещия рестарт, чиито лаври след това отидоха при Барак Обама и Дмитрий Медведев). Сбогуваха се дружелюбно, дори топло.
Четири месеца по-късно (Буш все още е в Белия дом, Путин пък вече е премиер) настъпва руско-грузинската война, отношения между Русия и САЩ се сриват до най-ниската си точка след Студената война.
Лудите глави във Вашингтон настояват да се бомбардира тунелът Роки (той свързва Северна Осетия в Русия с Южна Осетия в Грузия – бел. прев.), а в Москва са убедени, че в действителност не воюват със Саакашвили, а с Буш.
Сякаш е настъпил краят, а президент на САЩ аха-аха ще стане символът на ястребите Джон Маккейн. Ето обаче, че рухва банката Lehman Brothers, избухва световната финансова криза и на всички отново не им е до Русия.
По същия маршрут
При Обама се прави нов заход по същия маршрут. Обявяването на разведряване в отношенията с Русия (сега гафът от пролетта на 2009 г. със сбърканата дума на символичното копче – "претоварване" ("перегрузка") вместо "презареждане" ("перезагрузка") – изглежда ама съвсем пророчески), взаимната симпатия между Медведев и Обама, активната работа по споразумението за Договора за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия, спирането на противоракетната отбрана, преговорите за Иран, членството на Русия в Световната търговска организация. Всичко това на фона на "арабската пролет", Либия, засилването на противоречията около Сирия, връщането на Владимир Путин на поста държавен глава, неочаквани събития като явлението Едуард Сноудън, Украйна, пак Сирия – това си е челен сблъсък...
Не е трудно да се забележи, че краят на всеки следващ цикъл е по-остър и по-опасен.
През 1999 г. – устно напомняне "какво е Русия". През 2008 г. – за първи път се заговаря за непряко военно противопоставяне и се показват мускули в Черно море. През 2016 г. – две военно-въздушни армади се намират в непосредствена близост една от друга с риск от пряко стълкновение и непредвидена ескалация.
Информационният фон е такъв, че разобличенията от 1999 г. за "руска мафия" изглеждат детско бърборене – равнището на "империята на злото" още не е достигнато, но пък "императорът на Злото" вече е обявен.
Руско-американските отношения, разбира се, носят личностен отпечатък. Фактът, че те достигнаха най-дълбокото дъно при Обама, е обясним. Сегашният президент на САЩ винаги поставя самия себе си в центъра (от тук и склонността към външни ефекти и ярки изказвания, зад които няма нищо) и не мисли, че е необходимо да изгражда отношения с хората, независимо дали са опоненти или съюзници. Американците също виждат причината в конкретния човек, приписвайки на руския президент качества на демон от вселенски мащаб.
Само че в основата, разбира се, не е наличието или липсата на "химия" между лидерите (Путин и Буш я имаха), а това, за което през декември 1999 г. в Пекин говори Борис Елцин. Структурно Русия никога не е била готова да се вписва в свят, ръководен от Америка, но и не е имала сили да отправи сериозно предизвикателство. А пък на Америка никога не са ѝ стигали сили да изгради този свят истински, но тя и не е готова да се откаже от тази идея.
Цикличното, етап след етап, влошаване на ситуацията сега достигна до съвсем опасна степен и причината е именно, че моделът на световната подредба, каквато бе замислена преди 25 години, е напълно изчерпан.
И сега става дума за това как ще стане и до какво ще доведе преходът. А за да си отдъхнем за кратко, ни се иска да минат по-скоро американските избори. Който и да победи, поне ще има кратка пауза.
Символично е, че известният парков атракцион за любителите на силни усещания в нашия фолклор се нарича "американскo влакче" (скоростно влакче), а в американския – "руско". Дъхът ти спира по един и същи начин, но всяка от страните вижда причината за това виждат в особеностите на другата. Също като в политиката.
Текстът на руски език на сайта https://www.gazeta.ru/comments/column/lukyanov/10234697.shtml
"Российская газета". Всички права запазени.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
