110 метра под водата

Reuters
Преди 15 години, на 12 август 2000 година най-съвременната атомна подводница на Северния флот „Курск“ потъна по време на учения в акваторията на Баренцово море. Два взрива в интервал от две минути запращат подводния съд и 118-те членове на екипажа му на дъното. 95 от тях загиват веднага, останалите 23-ма подводничари успяват да оживеят след двете взривни вълни, да се скрият в кърмовия отсек и да преживеят още 8 часа.

Страната научи за „Курск“ на сутринта на 14 август. „В Баренцово море се е случила авария. Подводница е легнала на дъното“, съобщиха информационните агенции. В този ден командването на Северния флот заяви, че е установена връзка с екипажа, а по предварителни данни са възникнали проблеми. През следващите дни дълбоководни спасителни апарати безуспешно се опитваха да се стиковат с „Курск“, но неуспехите бяха обяснявани със силното течение, лошата видимост и с крена на подводницата.

Едва на 21 август с помощта на чуждестранни специалисти успяха да отворят люка. През 2002 година беше прекратено наказателното дело по факта за гибелта на атомната подводница „Курск“ и на 118-те подводничари поради липса на установен престъпен състав. Изводът на следствието беше: взрив на бракувано пероксидно торпедо и детонация на бойния запас поради пожара. Днес, 15 години по-късно, роднините на загиналите повтарят като рефрен: „Ние няма скоро да узнаем какво всъщност се е случило там, но главното, което знаем – те не са се мъчили и за нищо не са виновни“.

„Той просто е заспал“

„Ако искате да знаете на кого приличаше, то ето на – пълно негово копие“, казва майката на старши лейтенант Андрей Панирин, Лидия, и показва дъщеря си Олга.

Семейството на Андрей се страхувало, че той в армията ще попадне веднага в Чечения, Осетия или в Абхазия. Вероятността била голяма, защото „времената бяха неспокойни“. Но на Андрей му излиза късметът: той постъпва във военното училище, а след това – по разпределение – в Северния флот, във Видяево. Там се е базирала и от там за последен път е потеглила подводницата „Курск“.
За трагедията Панарини научават от новините, когато още никой не нарича случилото се „трагедия“. Те дори не знаят, че Андрей е на „Курск“. 

„Ние бяхме сигурни, че той е на „Воронеж“ – аналогична на „Курск“ подводница, само че по-стара. Но ние започнахме да звъним и ни казаха, че Андрей не е там. А когато разбрахме, че е там (на „Курск“ – бел. ред.), захвърлихме всичко и на 19 август бяхме във Видяево“, разказва Лидия.

„Всъщност ние заминахме с надеждата, че те действително всички са живи. Искахме просто да го вземем, да го подкрепим…“ – казва Олга.

„Там във Видяево всички ходеха със спринцовки и лекарства в чаши. На мене не ми беше лошо, но Оля казваше „изпий го“. Надявах се, че Андрей ще се появи. Защо пък трябва пред тях да се размеквам, да показвам, че ми е лошо?“, започва да се горещи жената. Олга взима думата: „Знаете ли, той по природа беше жизнерадостен, винаги се измъкваше сух от водата от нетипичните ситуации. Ние до последния момент вярвахме, че всичко това е лъжа, че той непременно ще се измъкне“.

На 25 октомври 2000 година водолазите вдигат на повърхността 12 тела от девети кърмови отсек на подводницата. Андрей Панарин бил в четвърти отсек. Неговото и телата на останалите успяха да извадят след една година. Останките на трима души така и не бяха намерени. Лидия отива на разпознаването сама.

„На нас ни казваха, че те са живи“

София Дудко е в своя апартамент в Петербург и държи книгата „Помним всички поименно“ – за нея тя събира пари няколко години и накрая й помагат ветерани подводничари. „Най-важното нещо е паметта. Лично аз бързам да направя колкото се може повече, за да ги помнят“, убедено казва тя.

На стената на дневната има фотографии на сина ѝ Сергей, старши помощник-командир. В самия център – подводница в морето. В антрето – още неразопакован куфар. Тя и други 17 души току що са се върнали от Видяево, където ги посрещнали с оркестър. Някои от роднините на загиналите живеят в съседни апартаменти – по нареждане на президента тогава на всички дават жилища в нов блок в Петербург. София неохотно си спомня за август 2000 година.

„Нас постоянно ни събираха в Дома на офицерите и постоянно ни говореха, че има връзка с подводницата, че те са живи, че им се подава кислород…“.

Изводите на следствието не я убеждават. София и до ден днешен смята, че спасителната операция се е проточила дълго, а чуждестранната помощ не е приета веднага [приема се на третия ден, след като веднага я предлагат няколко страни – „Руски дневник“], „защото у нас е прието да се пази секретността, а не да се опазват хората“. За нея въпросът, че от „Курск“ в първите дни все още е можело да бъде спасен някой, отдавна е приключен. „Ненапразно не предадоха бележката на Андрей Борисов на вдовицата му, макар тя да подаде жалба в съда. Но аз научих, че бележката е била датирана към 15 август. Момчетата до 15 август са били живи“, казва София.

Операцията по спасяването

Андрей Звягинцев, командир на група водолази от 328-я експедиционен аварийно-спасителен отряд на военноморския флот на Руската федерация, през есента на 2000 година първи влиза в корпуса на „Курск“ на дълбочина 110 метра и извлича телата на 12 членове на екипажа. Пак той в състава на международна бригада вдига подводницата до сухия док.

„Намерихме „Курск“ в установеното време, както и трябваше да го намерим. Друг е въпросът, че намерихме вече безжизнена подводница. Но това не зависеше от скоростта на търсенето“, уверява ни Звягинцев.

Според неговите думи флотът е разполагал с най-добрите водолази, но е нямало технически средства, с които те да бъдат спуснати на тази дълбочина. Като резултат на всичко това операцията по отварянето на люка се провежда от норвежки водолази с помощта на чуждестранни дълбоководни апарати. През есента в състава на групата влизат и специалисти от Русия, Шотландия, Ирландия и САЩ.

„Спускахме се всички заедно, в една барокамера, на дълбочина 110 метра и живяхме там 28 дни, без да излизаме на повърхността. Това са крайно тежки условия. Какво е това дълбочина от 110 метра? Това е, когато на всеки сантиметър от твоето тяло тежат 110 килограма“, разказва той.

Преди спускането към „Курск“ водолазите правят тренировка на друга подводница. Изучават я така, че да могат да работят по памет, завързват си очите – наясно са, че на такава дълбочина, където е потопен „Курск“, цари абсолютна тъмнина.

За изваждането на „Курск“ Русия изразходва около 70 милиона долара. Това е бил „най-оптималният“ от всички предложени варианти, уверява ни Звягинцев. Операцията е уникална, никой в света преди това не е правил такова нещо, повтаря той няколко пъти. „Всъщност ние показахме мощта на Руската федерация. Показахме, че нашите дела не се разминават с дадените обещания. Това е наша подводница и ние, никой друг, бяхме длъжни да я извадим“.

„Да се живее по друг начин“

Това, което Звягинцев вижда на „Курск“ на 110 метра дълбочина, съвпада според неговите думи с изводите на следствието: „За мене тази версия – взрив на торпедо – е по-понятна, смятам я за истинска, защото видях обстановката вътре и снимах всичко. За всички останали версии можем да си приказваме колкото си щем, включително и за версията за сблъскването на две подводници“.

През 2005 година Роман Колесников, баща на загиналия в девети отсек капитан-лейтенант Дмитрий Колесников, подава колективна жалба в Страсбургския съд, изисквайки да се проведе пълно разследване на гибелта на подводницата. Тогава съпругата на капитана на „Курск“ Генадий Лячин Ирина е против жалбата. „Това е трудно да се обясни. Не трябваше да се прави това точно тогава – веднага след случилото се, когато всичко болеше и кървеше, не беше ясно дори как ще се живее по-нататък. Всички бяха с изопнати нерви. Трябваше да се даде време на хората да дойдат на себе си. Затова аз бях против“, казва Ирина.

На въпроса дошло ли е сега време да се подава жалба до международен съд, Ирина отговаря, че във всеки случай това е право на онези, които са я подавали миналия път [Колесников оттегля жалбата през 2009 година, без да обяснява причините – „Руски дневник“], но тя не знае дали от това ще им стане по-леко и пита в отговор: „А каква е целта? Да се разбере истината? Някой да бъде наказан? Нещо да се промени?“ Тя има свое собствено отношение към истината, а по-точно – няма илюзии относно нея. „За да ви бъде ясно всичко – баща ми е военен, мъжът ми е военен, синът ми е военен, затова аз прекрасно разбирам, че какво точно се е случило в действителност, няма да научат дори моите внуци. За мен най-важното е това, че момчетата за нищо не са виновни“.

Всички роднини на загиналите, с които „Руски дневник“ успя да поговори, казват примерно едно и също: гибелта на атомната подводница и целия ѝ екипаж е станала преломен момент в живота на страната, държавата става щедра към своята армия, а хората след нея стават малко по-различни, даже тези, които никога не са служили. „Просто стана някаква промяна в мисленето, включително и на нашето правителство. Че така повече не може да продължава, че трябва да живеем по друг начин“, казва София Дудко.

"Российская газета". Всички права запазени.