Да се върнем няколко дни назад. Петък следобед е. Двайсетина мъже на възраст между 17 и 48 години, включително моя милост, чакат в покрайнините на руската столица, за да се качат на автобус, който ще ни отведе до военен лагер, скрит в горите на Московска област.

Хората са най-различни: бизнесмени, чиновници и бивши войници. Има дори един мъж, дошъл от Великобритания, за да премине военното обучение с баща си – бивш капитан от руската армия.

Защо сме се събрали? Ами, искаме да се подложим на същите физически и психически изпитания, които преминават руските спецчасти.

"У дома, на работа, у дома. Вече не можех да живея така. Трябваше да променя нещо в живота си и не ми хрумна по-добра идея от това да се присъединя към армията. Дори и само за няколко дни", ми споделя Иля, успешен бизнесмен от Москва, чиято фирма е построила почти всички големи пътища в руската столица.

Проектът, в който участваме, се нарича Един ден в руските спецчасти. Той е комерсиален (струва около $500 долара на участник), но всички първо трябва да преминат психологически тест, за да се провери психическата им издържливост. Който не минава теста, си получава парите обратно и напуска групата.

Въпреки това в нашата група има една истинска откачалка – винаги има по една, независимо дали става въпрос за истинската армия или за обучение. Името му е Пьотър, но му казваме Берсерк, тъй като всеки път, когато се състезава или тренира с някого, ръмжи като луд орк от "Властелина на пръстените". Твърди, че един бивш военен инструктор от Санкт Петербург го научил на първа помощ, като си срязал крака с нож и след това сам си зашил раната...

И ето ме и мен, рамо до рамо с този човек, чудейки се дали някой няма да получи куршум в главата в момента, в който той се докопа до оръжие.

Вниманието ни е привлечено не от изстрел, а от вик: "Бягайте! Бягайте! Дами, две минути до бойното обучение", ни крещят офицерите.

Изстрелваме се от автобуса на прясно окосената ливада, където ни очаква истинска Червена барета – елитен офицер от руската Национална гвардия. "Обучението, което ще преминете, не е толкова тежко, колкото изпитанията, на които са подложени Червените барети ежедневно. Ще бягате 8, вместо 12 км през гората. В армията войниците спират да се бият, само когато са повалени, – и спират да стрелят с картечниците си, само когато ръцете им вече не издържат тежестта на оръжието", обяснява той.

Групата не помръдва. Никой не смее да прекъсне набития войник с ледено студен поглед на изпечен убиец.

"Най-големият ви враг днес сте самите вие и никой друг. Ще трябва да се биете не с човека до вас, не с инструкторите, а със собствените си страхове и убеждения, че не можете да направите нищо", ни казва той.

"Няма въпроси? Добре! Тогава движение!"

Часове минават под парещото слънце. Учат ни на няколко мръсни техники от борбата и кикбокса – неща, които човек не би използвал на ринга, но може да се окажат полезни, ако някой се опитва да те убие. Тези методи на борба са свързани основно с това да разсееш противника, преди да го удариш в слабините, а след това да го довършиш с лакът в тила. Мръсно, да, но ефективно.

Положението става наистина напечено, когато се изправяме един срещу друг с голи юмруци – без предпазители за уста или каски. Няколко момчета се отказват още в началото – опонентите им са твърде силни. Оказва се, че сред нас има световен шампион по ММА за аматьори от 2012 г.! Той небрежно нокаутира противника си с коляно в лицето. След минута чувам още един вик – някой е със счупен нос.

Изпращат и двамата обратно в лагера, за да им бъде оказана медицинска помощ.

"Мъжът трябва да е мъж. Исках да дойда тук и да се бия с всеки, който ми се изпречи. Исках да се подложа на изпитание! Исках да си припомня добрите стари дни във военноморските сили", ми казва набит, но несломен боец, след като получава медицинска помощ.

И двамата победени воини се връщат на обучението, тъй като никой не иска да напусне програмата още на първия ден.

Пет часа по-късно идва и първата ни почивка. Ядем малко нудъли с месо от консерва, след което се връщаме за още два часа бойни тренировки.

Накрая идва нощта – след седем дълги часа на сражения, и ние грохваме от изтощение в палатка, разпъната по средата на поляната.

Сутрин: 6 часа. Дават ни закуска и около час да се подготвим за предстоящите 8 км поход през гората. Изненадващо към нас се присъединява 17-годишно момиче, което тича редом с екипа, тръгнал да търси място да ни направи засада между дърветата. След това ми казва, че познава някои от инструкторите от години и обича да прекарва почивните си дни с тях, докато тренират цивилни. Тя е като редник Джейн и също толкова красива, колкото героинята на Деми Мур от култовия филм, но е с дълга руса коса – не с късата прическа на Мур от филма.

"Сега е моментът да се откажете, никой няма да ви вини", казва един от инструкторите.

Но никой не помръдва от мястото си.

"Каквато и заповед да получите, я изпълнявате. Ако кажа да лазите, лазите. Ако кажа да бягате, бягате с всичка сила. Ако кажа да се гмуркате, гмуркате се, сякаш наоколо летят куршуми".

Никой не продумва и дума. Чакаме в тишина.

"Отряд, движение!"

Групата ни тръгва. След няколко минути някой се провиква: "Гранатаааааа!"

Всички залягат и след секунди се вдигат и бягат през храстите към гората.

"Лази!"

Отново падаме и лазим 100 м, преди да стигнем до пътека, която ни води към една скала в гората.

"Бягайте, дами! Никой няма да чака хубавите ви задници да се домъкнат дотук!"

Червените барети трябва да преминат точно същите изпити в армията. С някои разлики. Истинските войници го правят с раници, тежащи по 30 кг, оръжие, амуниции и пробегът е 12 км – "да се откажеш" означава завинаги да загубиш правото да станеш част от руския военен елит.

На всеки 300 м лазим, правим лицеви опори и всичко, което ни заповядат офицерите. Скоро положението става непоносимо за няколко души от групата – по земята започват да падат хора и да се отказват от изтощителния маратон. Не им пука какво мислят за тях войниците – пълното изтощение ги обладава и се връщат в лагера победени.

"ПО ДЯВОЛИТЕ! Даже нямате раници по 30 кг на гърбовете си с картечници и каски на главите си! И пак се отказвате!", ни крещи един офицер.

Никога не бива да хленчиш. Можеш да ръмжиш, да крещиш, да трепериш от болка и да викаш, но никога не бива да хленчиш или да плачеш. Никога не казвай на офицер, че вече не издържаш – иначе ще загубиш уважението му и ще се отнасят с теб като като със слабак.

На половината път един от офицерите ме сграбчва и ми казва да се връщам в лагера – изоставам.

За случилото се след това разбирам, чак когато вече съм в лагера: останалите седем съотборници станали жертва на засада, докато минавали през водно препятствие. Така че се гмурнали и плували до брега, където трябвало да бягат още 4 км през гората – мокри и покрити с кал.

Последният ден в лагера започва в 2 през нощта, когато един офицер хвърля шумова граната под палатката ни. Не съм сигурен дали ме буди гранатата или писъка на пича, който лежи до мен.

"Движение! Движение! Движение!", крещят офицерите.

Изстрелваме се от палатките, падаме на земята за малко лицеви опори и ни дават да се върнем, едва след като офицерите решават, че ни стига толкова. След това спим още два часа.

Когато се будя, погледът ми е замъглен и кървясъл от умора. Денят прекарваме в изучаване на SWAT тактики: как да спасяваме заложници на терористи в сгради – както и тактики на войниците от спецчастите, които работят в гори и планини.

Едно от най-важните неща, които научаваш в армията, е, че независимо колко трудна е всяка задача или ситуация, тя винаги свършва, така че си струва да издържиш. Иначе ще се сломяваш всеки път, когато нещата станат трудни – а трудностите в армията никога не свършват.

Хората, които участваха в програмата, ми казаха, че това е един от най-добрите начини да прекараш времето си извън града, които са преживявали – не само страхотен физически тест, но и психологически. Да стоиш в една редица с различни хора от различни слоеве на обществото – и всички да са равни.