Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Сряда е, около обед, паркингът е пълен, а снегът е почернял. След 10 метра е входното помещение. Вътре няма никого. Тук стените са лилави и тюркоазени, таваните – ниски и е толкова тихо, че дори чувам бръмченето на старите луминесцентни лампи на тавана. При двата банкомата от време на време се появяват хора в гащеризони. Между мен и тях е будката на контролно-пропускателния пункт и тесен проход с турникет.
Неотдавна електромеханичният завод "Купол" в Ижевск (1200 км от Москва) започна да организира PR-турове - развежда журналисти по "секретните" цехове и повдига "завесата на тайната". Засега обаче промишленият туризъм е на стадия на преодоляване на съветската традиция да се крие всичко, което може да се скрие. Дори и когато това не е необходимо.
Сергей е слабоват тъмнокос мъж в джинси, яке и обувки. Той казва, че нито един чуждестранен журналист досега не е посещавал завода, защото "предприятието е със специален режим". Сергей е от службата за сигурност и когато входната стая се пълни с руски журналисти, демонстрира силата си: "А какво прави тук Руският съюз на биатлонистите? И "Съветски спорт" … И какъв спорт въобще, другари? Вие не можете да минете", в недоумение разтваря ръце Сергей.
Две момичета остават от другата страна на КПП-то. Останалите бързо, забравяйки момичетата, преминават през вътрешния двор зад тежката желязна врата.
Зад железните кутии-стелажи са масите на работниците, но зад тях няма почти никой. Всички са се разпръснали из огромния цех-хангар с размерите на две футболни игрища. Зад дебело стъкло са струговете, където металните детайли се заливат с някакъв разтвор.
"Тук е металообработката, но ние няма да снимаме нищо", рапортува Сергей.
Отпред има още една врата и още една, и още една. А след това са те: "сензациите на "МАКС-2017", строени в две редици. Зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) "Тор-М2" на части. Кабели, метални пластини, винтове, болтове. Работниците, също като хирурзите, отварят, вадят, завиват и поставят обратно. Равномерно, без да бързат, почти като медитация.
"Сега при вас ще доведат Човека".
Човекът бързо се появява. Набит, нисък на ръст и усмивката не слиза от лицето му. Той прилича повече на добродушен виладжия, когото бих попитала за пътя, отколкото на инженер на военни машини.
"Тук [в цеха] винаги е имало "Тор"-ове и аз цял живот работя по тях, всичките 35 години. Откакто "Тор" е измислен, ние го модернизираме. Министерството на отбраната, специални възложители, доставки в чужбина. Работим 24 часа на две смени по различни задачи", казва Александър Чирков и се усмихва на арктическата версия на "Тор-М2", която е без самоходната част. "На нея беше нарисувана мечка, когато я показахме на парада на 9 май на Червения площад. Ето това е тя, красавицата".
Чирков, който е на 59 години, разказва за зенитния комплекс като за живо същество. "Опознава се дълго. Аз цял живот я опознавам от различни страни, с нея никога не ми е скучно". А самия себе си той нарича регулировчик: пристига в 8 сутринта, раздава задачите, контролира настройката, минава с приборите по изделията и изпраща "красавицата" в камерите за изпитания: +50С, -50С, тресене.
"Машина е предназначена да работи по нисколетящи и нискоскоростни цели. Именно по тези, които са слабо забележими. Това е най-сложната цел. Лети над земята, над гората като птица. Може и наистина да е птица, а може да е противник".
Той не казва колко струва една машина: ЗРК винаги е обект на търг, ако е за износ. Разликата може да бъде колосална. Чирков се кълне, че освен това "честно, ама честно" не знае каква е цената.
На голям плакат в цеха е написано: "Съвършената техника – надеждна защита". През всичките години работа в завода "Купол" положението е било наистина зле само веднъж –през 1990-те: "Нямаше поръчки, но издържахме", отсича Чирков.
Наблизо минава отговорникът по сигурността Сергей. Върти глава наляво и надясно и търси журналистите, които са се пръснали сред "Тор"-овете.
"Разказах всички тайни", подмята му шеговито Чирков.
"Всички ли?"
Сергей се смее, но някак си нервно. Макар че това би бил най-малкият повод за тревога. Чирков по военному мери думите си, прави паузи преди да отговори. Например, попитай за шпионите и шпионофобията и ще чуеш: "Шпиони не е имало. Да са ми предлагали? Не е имало такова нещо. Колеги да са говорили? Не".
Или:
"Има ли неща, за които не бива да се говори дори пред най-близките?"
"Да".
"И как се справяте с това?"
"Никак. Аз не говоря. Ако цял живот прекараш . . .", започва той и замлъква. "А защо?"
Чирков си има правило: "Не дрънкай излишно. Това е главното". Просто мантра.
Той пристига в "Купол" по разпределение веднага след техническия институт. Според съветската практика това означавало, че ще работиш там, където те изпратят. В справочника за заводи само в Ижевск те са над 20 – тръбен, металургичен, леярски, керамичен, завод за пластмаси . . .
"След завършването на института можеше да се работи само в завод. Цялата история на града е свързана с тях. Удмуртия е отдалечен район, това е идеалното място и тук никога нищо друго не е имало. Градът не е голям. Сигурно вече 30 години няма промяна – близо 650 000 души. Цялото ми семейство от революцията живее тук и е заето в промишлеността, и аз, и моите деца".
"И за 35 години нито веднъж не ви се е приискало да опитате друга работа?"
Искало му се е на Чирков. Там дори плащат повече. Само че Ижевск не го пуска. Защото тук са децата, внуците, апартамента . . . Защото е "кореняк ижевчанин". И в действителност обича работата си.
"Мечтая само за едно нещо. Да пътешествам. Още пет години след пенсия няма да мога да пътувам до нито една капиталистическа страна. Цяла Европа е затворена за мен. А аз това много го обичам. Когато бях на Червено море, такива неща видях! Въобще! Супер! После качих в YouTube как пипам мурена".
Очите на Чирков заблестяват, усмивката му е като на чеширски котарак, той жестикулира на фона на "Тор"-а и ми показва с ръце колко голяма е била неговата мурена. Серьожа най-после успява да събере всички в една група.
Отново преминаваме през цех №133 - металообработка. По някаква причина, след един час, тук вече може да се снима.
"А да съжалявате за нещо?", питам Чирков, който замислено гледа някъде в далечината.
Отговаря наистина моментално:
"Да", това е всичко. Макар че по-късно, след като диктофонът ще бъде изключен, той допълва, че има неща, които са по-важни от личните съжаления. Има императиви, че доброто трябва да има юмруци, а той е това, което ги крепи.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си