Как и защо руснаците тестват ядрено оръжие под земята

След първия взрив на съветска атомна бомба на 29 август 1949 г. един от хората, участващи в изпитанията – Кешрим Бозтаев, пише в мемоарите си: "Степните орли и соколите, изложени на радиацията, представляваха ужасна картина: с овъглените си пера и побелели очи, те седяха на телефонните жици и не смееха да помръднат от местата си, когато ги приближавахме. На едно място видяхме мъртво, силно подуто и овъглено до черно прасенце. Като цяло картината предизвикваше истински ужас. Ето такива потресаващи за човечеството последици вещае най-великото му изобретение".

Първата съветска атомна бомба РДС-1 е хвърлена през 1949 г. на Семипалатинския ядрен полигон (източните покрайнини на Казахстан).

Само няколко години след началото на изпитанията обаче съветските лидери разбират, че колкото и далеч от населението да се провеждат те, екологичните последици ще са катастрофални.

Така през 1963 г. ядрените сили (САЩ, СССР и Великобритания) подписват "Московския договор", с който се забраняват ядрените изпитания в атмосферата, космическото пространство и под водата – те са позволени единствено под земята.

Подземни ядрени взривове "от А до Я"

За подобен род изпитания са направени специални хоризонтални и вертикални тунели дълбоко в земята. Всеки от тях е допълнително подсилен отвътре, за да може облъчването и радиоактивното замърсяване да не проникнат на повърхността и да не попаднат в почвата.

Първият такъв съветски тунел е с дължина 380 м и е прокаран през 1961 г. в скалите на дълбочина 125 метра. След края на сондажните работи тунелът е преоборудван във взривна камера, където на количка по релси е спуснат контейнер с ядрена бойна глава с мощност 1 килотон в тротилов еквивалент (20 пъти по-малко от мощността на бомбата, хвърлена над Хирошима през 1945 година).

Един взрив щял да увеличи налягането в камерата до няколко милиона атмосфери. За да се избегне това, тунелите са оборудвани с три допълнителни "джоба", пълни с различни материали, за да не могат продуктите от разлагането да пробият до повърхността.

Първият такъв джоб се състои от железобетонни стени и каменен насип с дължина 40 метра. От него е пусната тръба за извеждане на потока от неутрони и гама-лъчи към датчиците на приборите, които отчитат как се развива верижната реакция.

Следващата линия от "джобове" е направена от железобетонни клинове с дължина 30 м. А последната линия на "отбрана" е дълга 10 м и е разположена на 200 м от епицентъра на взрива. Там учените поставят няколко прибора, които да измерват взривната вълна и радиоактивното излъчване.

Епицентърът на взрива е обозначен на повърхността на полигона със специално знаме, разположено точно над взривната камера. Изпитателите предизвикват взрива от бомбоубежище, разположено на 5 км от мястото.

Визуално подземният ядрен взрив изглежда така:

Първият съветски взрив предизвика свличане на каменна маса, а земята над епицентъра му се вдига с 4 м нагоре.

Подземният взрив се оказва най-екологично безопасен в сравнение с морските и въздушните. След детонацията дозиметристите и работниците не засичат изпускане на радиация в околността, а тунелът остава невредим от входа до третия джоб, благодарение на което учените успяват да свалят всички необходими данни от приборите.

Земетресения

В бъдеще става ясно, че ядрените заряди с определена мощност могат да предизвикат техногенни катастрофи и земетресения.

Най-мощният подземен атомен взрив в историята е извършен от американските военни през 1971 г. на безлюдния остров Амчитка (Алеутските острови, Аляска).

Учените използват 5-мегатонна термоядрена бомба, за да проучат сеизмичните ефекти от евентуална подобна атака. Взривът предизвиква земетресение с мощност 6,8 бала и вдига повърхността на терена с 5 м над земята. Провокира и силни вълни по бреговата линия, като засяга площ от над 300 кв. км.

И до ден днешен на територията на бившия СССР могат да се намерят десетки радиоактивни отвори – след разпадането на страната военните далеч не винаги са си правили труда да консервират обектите. Много "ядрени артефакти" (неработещи измервателни уреди и апарати, овъглени от облъчването каменни и метални обломки) са разграбени от т. нар. "дигъри" (аматьори, които търсят подземни тунели) и дори и днес те могат да се открият на черния пазар. Затова, ако има желание и прояви старание, всеки човек може да си набави собствено парченце от Чернобил или остатък от атомна бомба.

Прочетете още: От Хитлер до Сталин: кои са германските учени, участвали в създаването на съветската атомна бомба?

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.