Паднала от небесата

Преди две години тя се смяташе за местна знаменитост: как да не, да паднеш от височината на две Останкински телевизионни кули (Останкинската кула е петата по височина сграда на света. Височината й е 540 м – бел. ред) и да оцелееш

За нея писаха всички вестници, показваха я по телевизия и я познаваха по улиците. А днес ние вървим с  Юля Евдокименко из центъра на Тюмен, и никой  не й обръща особено внимание: обикновена девойка - студентка. В магазина за обувки Юля дълго разглежда харесалите й  ботуши и въздиша: „Не, с такива токчета не бива да ходя”. Тя има счупен прешлен, и на мястото на три прешлена беше внедрен имплантант, лекарите са й забранили да вдига повече от два килограма. „Понякога носене на пакетче мляко половин час ти изглежда все едно влачиш един тон”.

 

Лекарство срещу страх

Да лети Юля Евдокименко мечтае, както и другите деца.

— Когато бях дете, ми се искаше да докосна небето, облаците. Да се дигна високо над земята, да погледна на всичко отгоре надолу, да се почувствам,  като птица, и да позная,  какво е това в действителност - усещане за полет. Мислех си - ето сега ще литна, като семе на глухарче, към небето. После пораснах, но мечтата беше останала. А когато разбрах, че много от моите приятели вече не веднъж са скачали с парашут, реших - време е, и аз да опитам. Една от причините за моето решение да скачам беше желанието да преодолея страха си, защото аз много се страхувам от височини. Та нали всеки в живота трябва да направи тази крачка - да скочи с парашут или да погали змея, за да се отърве от своите фобии. Така и аз си мислех - ще скоча в празнотата, а там е скоростта, вятърът, облаците, красотата! И страхът ще изчезне. Та нали аз бях на сто процента сигурна относно своята безопасност. Мислих си - да скочиш - това е елементарно, все едно да изпиеш чаша кафе. 

На 3 юли  2010 година  Юля Евдокименко тръгва за град Уват, разположен на 300 километра от Тюмен. Там в местния авиационен клуб самостоятелен скок с парашут   струва само 2 хиляди  рубли (50 евро) — по-евтино, отколкото на други места.

Юля си спомня, че през цялото време, докато е пътувала, все нещо се е случвало - ту колата се разваля, ту пътят е закрит заради катастрофа, ту почва да гърми, заради което за малко да закъснеят за ферибота през река Иртиш. Понеже не е била суеверна, тя с присмех се е отнасяла към „предупрежденията". Сега смята, че е напразно.

— Пристигнахме, бяхме около 11 души. Инструкторът ни обясни, как да се приземяваме, как да събираме парашута. Виждате ли, казва, че приятелят ви лети, съответно помогнете му, оставяйте своя парашут, летете след него. Обясняваха ни всичко това половин час и това беше целият  инструктаж.

Към средата на деня времето се оправи и самолетът с парашутистите се издигна към небето. Седим, зяпаме в илюминатор. Стигнахме височина 800 метра, отворихме люка, почнахме да скачаме един по един, аз бях трета по ред. Първите няколко секунди имаш пълното усещане за щастие, за полет. След скока наброих до 30, но не усетих да ме друсне  и да ме подхвърли нагоре от разтварянето на парашута, както ми обясниха. Аз погледнах нагоре, а там е пусто, представяте ли си?! Протегнах ръце за да напипам въжетата, както ни учиха, и в този момент разбрах, че основният парашут не се е отворил. Докато през тези 5-6 секунди съобразих, че трябва да вадя резервния парашут, той сработи и ме изстрели някъде надолу по диагонал и не се дигна нагоре.

 

Разпределение на полетите

До този ден нито сътрудниците на уватския летателен клуб, нито работещите в прокуратурата, които се занимават с това дело, не могат да дадат логичен отговор, как е могла да се случи тази трагедия. Не внася яснота и видеото, случайно заснето с мобилния телефон на един от приятелите на Юля, намиращ се на земята: човешка фигурка лети към земята, а над нея в оплетените стропи се люлее смачканото платнище на парашута.

— Говорят, че преди смъртта целият живот минава пред очите ти. На мен това ми дойде на мига в главата, а после аз си помислих: полудях, пък още и да умирам съм решила. И ето аз презглава летя някъде надолу към земята и малките дървета стават все по-големи и по-близко. Юля ни уверява, че за няколко секунди до момента, в който се е ударила в земята, дивият панически страх е отстъпил място на равнодушно осъзнатата неизбежна смърт и даже отчасти любопитство, как всичко това ще се случи.

Ние вървим по точно това поле. Юлия Евдокименко разказва, че в този ден е можела да падне и на асфалтов път, и върху къщи, и върху електропроводи, и на дървета, но на нея приказно й е провървяло. Среди всичките тези полета, къщи и дървета имаше една неголяма локва с размери 2 на 3 метра и дълбочина малко над коляното. Точно в тази, единствена в района, локва Юлия и успява да попадне по някакъв странен начин.

— Не изгубих съзнание нито за секунда, но някак си забравих, къде съм и защо съм тук. После започнах да осъзнавам, че аз плувам в нещо, е не плувам, разбира се, а в нещо се цамбуркам и се изплаших, че ще се удавя. Проверих: ръцете и краката ги движех, опитах се да седна. Видимо, адреналинът е оказал своята роля, и аз не почувствах болка. Тогава от всички страни започнаха да се затичват хора, викайки: тя е жива, тя се движи! А аз си лежа и си мисля: стига съм се търкаляла в локвата, като прасенце, сега ще се надигна и ще тръгна. А ето, че след час цялото тяло започна да ме боли, особено ме болеше гърбът.

Откакто адреналинът започна да си отива от организма, рецепторите започнаха да реагират на последствията от падането. В областната болница я доставят с вертолет, едва на следващия ден. Лекарите не престават да се удивяват: след такива падания не оживяват, а тук се е разминало без вътрешни кръвоизливи, даже всички зъби са цели. 

— Докторът – хирург внимателно ме огледа цялата, после ме попита: „Момиче, ти наистина ли падна от височина 800 метра, или може би от втория етаж, или от третия максимум, кажи истината?”

— Аз му отговарям: „Силно ме боли гърбът и хълбокът”. Рентгенът показа, че са счупени три гръбначни прешлена и ребро. Това, че тя остава жива, лекарите преписват на младостта, на това, че Юля е спортистка, а още на необикновения късмет. Направена й е операция на гръбначния стълб, поставят й импланти. В болницата тя не се задържа дълго.

 

Господин късмет

След всичко това, което се случва, обкръжаващите смятат Юля за щастливка, късметлийка, а някои напълно сериозно мислят, че тя е талисман – носи късмет.

— Особено първата половин година след чудесното спасяване има такъв ажиотаж. Нещата стигат до там, че моите приятели, които се занимават с предприемачество, даже ме молят да ги поддържа за ръката. Ние утре имаме сделка, а ти носиш късмет. Евдокименко признава, че след всичко преживяно започва по друг начин да гледа на живота, започва повече да цени това, което по-рано е смятала от само себе си за даденост, преосмисля своите жизнени приоритети.

— По-рано тъжах, че нямам лаптоп или модерен мобилен телефон, а сега, виждайки хора инвалиди, много по-рязко разбираш, че истинското щастие е в друго. Не е в дрехите и личните вещи и в техническите новости, а в това, че ти можеш да се движиш, ходиш с приятели, да се смееш и радваш на живота. Аз не смятам, че сега съм станала много по-добра. Аз и сега прекалено много лъжа, но просто така се получава. Стремежът да станеш по - добър, отколкото преди – да, ето това се появи. Тука неотдавна, като че ли някой ме подтикна, взех и организирах събиране на вещи и играчки за детски дом преди новогодишните празници. Неочаквано разбрах, че трябва да успееш да направиш добро. И да не забравяш да благодариш на Бог за това, че той не ми позволи да умра, и че имам такова семейство и приятели, които ми помогнаха в трудните минути.

— Как го беше казал Карнеги: ако имаш лимон, то трябва да направиш лимонада. Затова сега ще има с какво да плаша децата си. Ще кажа, ето вашата майка не се е държала добре, не си е писала домашните, не миеше чиниите, ето нея я и изхвърлиха от самолета. А ако трябва да кажа нещо сериозно: никога не трябва да се отказвате, всичко задължително ще се получи, трябва само да вярвате в себе си, и тогава даже неотвореният парашут не е страшен.

Текстът е значително съкратен. Пълната версия: http://www.kommersant.ru/doc/2127517

"Российская газета". Всички права запазени.