Загадки и тайнства на древното православие

29 март 2013

Семьон Кваша

Те бягат от Русия през XVII век, преследвани са от властите, забранени са им бракът и църковните тайнства, те създават множество църкви, превръщат се в движеща сила на руския капитализъм в началото на двадесетото столетие, но се запазват до наши дни, независимо от всичко това. Това са хората, които не са пожелали да приемат новите църковни обичаи, въведени през XVII век. Наричат ги „староверци“

В руския регион Бурятия, намиращ се до езерото Байкал, хората говорят на език, който е близък до монголския и изповядват будизма. Но там има и руски села, и ако попаднете в едно от тях на някой празник, ще видите жени във везани сукмани, като възрастта на дрехите често стига до 200 година. Още преди да влезете в селото, пейзажът е променя: вместо пасища и пустош се разстилат житни поля.

Това са владенията на староверците, т.нар. семейски. В края на XVII век те бягат от Разкола (реформата в Руската православна църква) в Полша и после, след като Руската империя завладява част от Полша, са изпратени на тогавашната граница с Китай за усвояване и защита на територии.

Разколът в църквата започва от желанието на патриарх Никон да приведе богослужението в съответствие с древните византийски стандарти, да повиши грамотността на духовниците, да се избави от заучените и изгубили смисъл обреди, да върне силата на молитвата. През XVII век Русия е официално християнска държава вече 600 години. За този период в богослужебните книги се натрупват множество грешки при преписванията. Далеч не всички свещеници били грамотни и въобще разбирали, за какво говорят.

Църковната реформа е била необходима, но непримиримостта, проявена от Никон при провеждането й, води до разкол. Много свещеници и миряни въобще не разбират нововъведенията. Защо Светата Рус, преживяла нашествия на татари и поляци и устояла на страданията, трябва да се ориентира към гръцкото учение при условие, че гръцката православна йерархия в този момент се намира под властта на турския султан? Разколниците стават староверци.

Както често се случва при религиозните войни, различията в позициите на страните са необуздани и неразбираеми. Да се кръстим с два или три пръста? Да пишем Исус или Иисус? Няколко букви, поправени в символа на вярата, - но хората били готови заради тях да бягат от страната, да понасят мъчения, да изгарят на кладата. Да си разколник става углавно престъпление. Доносникът получава имуществото на осъдения.

Покрай гоненията самите разколници се разделят на огромен брой култове и разклонения. Основният въпрос бил „откъде да се вземат попове“? Православните свещеници трябвало да са миропомазани и да попадат в йерархия начело с епископ или друго духовно лице. Дълго време нямало епископи-разколници, следователно поповете нямало на кого да служат. Част от еретиците решават проблема радикално и напълно се отказват от свещеничество и попове, като стават т.нар. „безпоповци“. Част вземат свещеници, ръкоположени от епископи, приели реформата. Много такива попове минават на страната на разкола. По-късно успяват да създадат няколко старообрядни йерархии.

Староверците са преследвани и от имперска Русия, и от съветската власт. Пример са семейските, които са насилствено преместени от територията на днешна Беларус край бреговете на Байкал, където съхраняват много чист руски език, облекло, традиции и песни от времето на Петър Велики, тоест на границата между XVII и XVIII век. Този пример е показателен, но мнозина сами бягат към Урал, Сибир, по границите, в края на краищата и извън страната. Руски старообрядни общини от различните течения има в Канада, Съединените щати, Южна Америка.

Безпоповците също се разделят по най-различни въпроси. Например, относно църковното тайнство. Ако няма свещеници, няма и кой да кръщава, и да опява, и да венчава. В някои безпоповски течения функциите на свещеник се изпълняват от уважавани граждани, както правят в протестантските секти. Други просто се отказват от определени тайнства, в частност, от тайнството венчавка. Следователно, се отказват и от брака и от раждането, за да не се ражда в грях. Но такива разклонения съществуват столетия наред, така че възникват определени съмнения в привързаността им към тези принципи.

Географията на техните пътешествия е поразителна: от Забайкалието бягат от съветските власти в Китай, където се заселват близо до Харбин, в регион, който до революцията практически е руска колония, а после става център на руската емиграция. След Втората световна война ги изгонват от САЩ, след което мнозина се разселват из Южна Америка. В Щатите освен това живеят потомци на емигранти-староверци, избягали от територията на днешна Беларус и източна Полша в края на ХIХ век.

Края на ХIХ век в Русия е свързан със стремителен икономически ръст, и един от неговите локомотиви са капиталистите-староверци, тези от тях, които не избягали. Мамонтов, Морозов, Рябушински, Третяков (любител на изкуството, филантроп и меценат, който основава Третяковската галерия) са все фамилии на руски ротшилдовци и рокфелеровци.

В началото на XIX век един от локомотивите на икономическия ръст на Русия са капиталистите-староверци.

Тук има изкушение да си спомним за „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер и да сравним богатството на руските староверци с протестантските праведници, които се борят за спасение чрез труда, и това е често срещана грешка. Но всъщност разликата е огромна. Строго погледнато парите на староверците не са техни. Общините в различните течения създават цяла паралелна икономика, дават на своите едноверци привилегировани, безлихвени и дори невъзвръщаеми заеми, занимават се с това, което днес се нарича социално застраховане и благотворителност. А предприемачите-староверци управляват капиталите на общината, дават ги като свои, за да облекчат данъчното облагане и да избегнат натиска и бремето от страна на властите. В началото на ХХ век капиталистите-староверци сериозно се захващат с политика, като едновременно облекчават живота на работниците в своите фабрики и се опитват да приемат разумно трудово законодателство – тази „социално отговорност“ също е напълно в духа на древния православен колективизъм. Паралелно с това някои членове на старообредните финансово-промишлени кланове, се заиграват с революционерите и ги снабдяват с пари. Това се прави основно, за да се окаже натиск върху царското правителство. В началото на революцията през 1917 година староверците са достатъчно силни, за да притискат царя.

Днес в Русия има стотици хиляди староверци, но те се сблъскват със сериозни проблеми. Най-трудно е на безпопците: урбанизацията подрива основните на традиционните структури и предаването на правилата за живот от поколение на поколение, а отсъствието на духовенство и йерархия също не е от полза за запазването на вярата. Дори в най-многобройната безпоповска община – поморската – хората стремително намаляват. За това говори в своя доклад свещеник Йоан Севастянов, настоятел на Покровската старообрядна община в град Ростов на Дон. Теченията, които имат свои свещеници, са се запазили много по-добре и привличат нови членове.

„Старообрядството тихо и кротко преминава границите на това гето, което му е било отредено, освобождава се от целия този културологичен набег, с който прикривали в него истината, и за все по-голям брой хора става образ на Истинната Христова църква“, пише в доклада на отец Йоан.

"Российская газета". Всички права запазени.

православие Общество Православие