Москва, СССР. 1 юли 1991 г.
Игор Зотин/ТАССПионери на поход. Снимка: Тиханов/РИА Новости
Децата в СССР прекарвали много време на открито. У дома се прибирали, само ако ги застрашавало смъртно наказание. А походът с класà за няколко дни или дори седмица бил най-голямата лятна радост в живота на съветския пионер. Първо, в похода можело да се усвоят много полезни умения, като например да запалиш огън, да си направиш бивак, да се ориентираш в дадена местност, да разчиташ карти и да разпознаваш следи от животни, да събираш питейна вода и други неща, абсолютно необходими, за да оцелееш в дивата природа. Второ, походът бил истинско приключение. Почти като в любимите на съветските деца книги на Жул Верн и Джеймс Фенимор Купър.
Пионерите ходели на поход задължително под ръководството на дружинния, който им показвал как да намират полезни изкопаеми, разказвал им за родината, учил ги да разбират условни сигнали. А през свободното време вечер участниците в похода се събирали край огъня, готвили си простичка вечеря – най-често изпечени на огъня картофи и месо, и в крак с най-добрите традиции на походите – пеели песни в съпровод на китара.
Колекционер на колички. 1968 г. Снимка: Борис Ушмайкин/РИА Новости
Децата от всички възрасти задължително колекционирали нещо. Това било не толкова развлечение, колкото неосъзната необходимост задължително вкъщи се трупат вещи, независимо от несъгласието на родителите. Например, ваденки с кучета, влакове, коли, военна техника и герои от приказките и анимационните филми. Всеки уважаващ себе си колекционер украсявал вратите на стаите, прозорците и портата на жилището си с ваденки. Между другото, тези картинки не можело да се отлепят по абсолютно никакъв начин – нито от вратите, нито от прозорците, дори и човек да положел огромно старание. Освен картинки децата колекционирали пощенски марки или редки монети. Ако имали два еднакви екземпляра, колекционерите си ги разменяли.
СССР, 1 януари 1990 г.. Ученик се готви за изпит в Богородското дърворезбарско училище. Сникма: ТАСС
Всяко момче, достигнало възрастта, в която вече има право да държи нож в ръка, било просто задължено да се научи на дърворезба. Естествено, от дърво се правело всичко най-необходимо: лодки, дървени мечове, прашки. Половината от тези изделия раздавали на по-малките, а останалите запазвали за себе си. Корабчетата, например, пускали в реката, като им окачвали въженце – за да не потънат съвсем. Да се намери хубаво парче дърво за подобно изделие не било лесна работа, затова момчетата ползвали всичко, което им попаднело под ръка: дебели клони и стари мебели.
Момиченца скачат на ластик. Снимка: ussr-kruto.ru
Докато момчетата се занимавали с приложно изкуство и точене на ножове, момичетата се развличали с популярната по онова време игра на ластик. За нея били нужни три момичета и голям, дълъг ластик. Две от тях държали ластика разтегнат, а третата изпълнявала упражнения с него. Упражненията били с различно ниво на трудност. Т.е. първоначално ластикът се опъвал на нивото на глезените, след това – до коленете, бедрата, кръста. Особено опитните скачачки стигали дори до шията! Този, който направел грешка при изпълнението на упражнението, трябвало да се размени с едно от момичетата, които държи ластика. Ако някой имал достатъчно дълъг ластик, на него можели да скачат всички деца в двора!
Саратовска област, ТКЗС "Победа". Снимка: Виталий Карпов/РИА Новости
Да се намери дъвка в СССР изобщо не било лесна работа. Който можел, си внасял този дефицитен продукт от чужбина. Тази вносна дъвка дъвчели, докато не ѝ изчезнел вкуса и дори и след това не я изхвърляли. Сдъвканата дъвка се потапяла в сладко или в захар и отново, макар и незадълго, ставала сладка. Онези, които нямали достъп до дъвки, дъвчели катран. Набавяли си го от строежите, от пътищата, по покривите. Поначало катранът е твърд, но ако се раздъвче добре е великолепна алтернатива на дъвката.
Тбилиски Грузинска ССР, 1 февруари 1984. Деца гледат диапозитиви в голямото междучасие. Снимка: Сергей Едишерашвили/ТАСС
Строгите родители пращали децата по леглата веднага след края на легендарното и любимо на всички предаване "Лека нощ, деца". По-големите можело да почетат още малко или пък да гледат диапозитиви в тъмното.
Диапозитивите приличали на фотофилми. Планките, на които били заснети фрагменти от книга с красиви илюстрации, се слагали в диапроектор – далечен предшественик на първите киноапарати. Гледането на диапозитиви било цяло събитие. На шкафа или на стената се просвал бял чаршаф – вместо киноекран. След това, най-често върху купчина книги, се поставял диапроектора, слагали се диапозитивите и се включвала светлината. Мама, татко или по-големите братя и сестри четели текста на слайдовете на глас, а малките слушали, докато гледат картинките. Днес психолозите твърдят, че гледането на диапозитиви е помагало в семейството да се изградят близки отношения и доверие.
Московска област, СССР. 1 септември 1979 г. Стая в 4-стайно жилище. Снимка: Николай Акимов/ТАСС
А онези, които си нямали проектор у дома, гледали шарките на ковьора. Ковьорът, окачен на стената до дивана или леглото, бил задължителен атрибут на всеки съветски дом. Предназначението на това украшение било двойно: да прикриват дефектите по стените и да изпълнява функцията на шумоизолатор. А децата, след като си легнели, обръщали лице към стената и се опитвали да заспят, докато търсели в шарките на ковьора силуети на животни, профили на хора, растения. Всеки, който го правел, смятал, че само той вижда нещо приказно, вплетено в завъртулките на това уникално стенно украшение.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си